Самотата на простите числа

В банята вкъщи Аличе повдигна белия цитопласт, който придържаше марлята. Татуировката й беше само на няколко часа, а тя я бе поглеждала вече десетина пъти. При всеки поглед част от вълнението се изпаряваше като локва вода под слънчевите лъчи през август. Този път само си помисли колко се беше зачервила кожата й около татуировката. Запита се дали ще възвърне някога обичайния си цвят и за момент паниката стисна гърлото й. После прогони от съзнанието си това глупаво притеснение. Ненавиждаше факта, че всяка нейна постъпка винаги й се струваше така непоправима и окончателна. В главата си наричаше това тежестта на последствията и беше сигурна, че е още една досадна черта на баща й, която с годините си беше намерила място в мозъка й. Жадно копнееше за липсата на предразсъдъци, с която се отличаваха връстничките й, и за тяхното глупаво чувство за безсмъртие. Мечтаеше за пълното безгрижие, което би трябвало да е присъщо на петнайсетте й години, но усещаше бясната скорост, с която времето й се изплъзваше. Така тежестта на последствията ставаше още по-непоносима и мислите й започваха да се движат все по-бързо, в още по-стеснени траектории.

В последния момент беше променила намерението си. На момчето, което вече бе включило ръмжащата машина и приближаваше иглата към корема й, каза просто, че има друга идея. Без да се зачуди и за миг, той я попита:

— Не искаш ли вече да си я правиш?

Аличе му отговори:

— Разбира се, че искам да си я направя, но вече не ми се ще да е роза, а виолетка.

Момчето я бе погледнало по странен начин. После й призна, че не знае как точно изглежда виолетката.

— Почти като маргарита — обясни му Аличе. — С три листенца отгоре и две отдолу. И е лилава.

Той бе казал:

— Окей — и бе започнал работа.

Аличе погледна синкавото цветенце, което украсяваше пъпа й, и се запита дали Виола ще разбере, че е за нея, че е в името на тяхното приятелство. Реши, че няма да й казва до понеделник. Искаше да го види без корички, искрящо върху бялата й кожа. Ядоса се на себе си, че не се бе решила по-рано, за да може татуировката да е готова за тази вечер. Представи си какво би било да я покаже тайно на онова момче, което беше поканила на купона. Преди два дни Матия се беше появил пред нея и Виола с унилия си вид, за да им каже, че той и Денис ще дойдат. Виола не бе имала дори време да направи някакъв хаплив коментар, когато той беше вече в края на коридора с гръб към тях и с наведена глава.

Не беше сигурна, че иска да го целуне, но така или иначе, вече всичко бе решено и щеше само да се изложи пред Виола, ако се отметнеше.

Прецени точното място, до което трябваше да стига ръбът на бикините й, за да се вижда виолетката, но не и белегът, които започваше веднага под нея. Нахлузи чифт дънки, тениска и блузон, достатъчно широк, за да покрие всичко — татуировката, белега, широките й бедра. След това излезе от банята, за да отиде в кухнята при Соледад и да я гледа, докато приготвя специалния си сладкиш с канела.

12.

С дълги и дълбоки вдишвания Денис се опитваше да напълни дробовете си с мириса от колата на Пиетро Балосино, леко остър мирис на пот. Изглежда, че той не идваше толкова от хората, колкото от огнеупорните дамаски на седалките и от нещо влажно, което гниеше там от много време, вероятно скрито под изтривалките. Денис чувстваше, че тази смес обгръща лицето му като топъл шал.

С удоволствие би прекарал цялата вечер в тази кола. Приятно му бе да обикаля по полутъмните улици на хълма, да гледа как светлините на автомобилите в отсрещната лента се отразяват в лицето на приятеля му и после отново го оставят в сянка, сякаш за да не го похабят.

Матия седеше отпред до баща си. Денис тайно изучаваше безстрастните лица и на двамата и му се струваше, че бащата и синът са се уговорили да не произнесат и дума през целия път, да не кръстосат дори погрешка траекториите на погледите си.

Забеляза, че хващат предметите по един и същи начин, като ги обгръщат с опънати пръсти и докосват повърхността им, но не напълно, все едно че се страхуват да не деформират това, което държат в ръка. Господин Балосино сякаш едва докосва волана. А ужасяващите ръце на Матия леко се спускаха по ръбовете на подаръка, който майка му беше купила за Виола и който той държеше върху прибраните си един до друг крака.

— Значи ти си в един и същи клас с Мати — насили се да каже господин Балосино, не напълно убеден.

— Да — каза Денис с писклив глас, който сякаш беше останал прекалено дълго затворен в гърлото му. — Седим на един чин.

Бащата на Матия кимна тежко и после с чиста съвест се върна към мислите си. Матия като че ли не забеляза този опит за разговор и не откъсна поглед от прозореца. Опитваше се да разбере дали усещането, че осовата линия, разделяща платната, е непрекъсната, се дължи само на бавната реакция на окото или на друг, по-сложен механизъм.

Пиетро Балосино спря на около метър от голямата порта на имението на семейство Бай и дръпна ръчната спирачка, защото улицата беше под лек наклон.