Самотата на простите числа

Матия стисна още по-силно юмруци. После бавно отвори лявата си ръка. Една синкава и перфектно права ивица разрязваше ръката му по диагонал. Около нея Аличе забеляза малки белези, които бяха по-тънки и светли, почти бели. Покриваха цялата му длан и се преплитаха като клоните на голо дърво, осветено от слънцето.

— И аз имам един, знаеш ли? — каза тя.

Матия затвори длан и я мушна между бедрата си, сякаш за да я скрие. Тя стана на крака. Вдигна блузона си и разкопча дънките си. Той бе обхванат от паника. Наведе колкото се може повече погледа си, но въпреки това успя да види ръцете на Аличе, които подгъваха веднъж колана на панталоните и разкриваха бяла превръзка, обкръжена от цитопласт, и малко по-долу — ластика на светлосиви бикини. Аличе премести ластика с няколко сантиметра надолу и Матия задържа дъха си.

— Виж — каза тя.

Дълъг белег се разпростираше около изпъкналата кост на таза. Беше плътен и релефен, по-широк от този на Матия. Заради следите от шевовете, които го пресичаха перпендикулярно и на равно разстояние, приличаше на чертите, които децата си рисуват по лицата по време на карнавала и когато се обличат като пирати.

Матия не се сети какво да каже. Аличе си закопча дънките и напъха блузата си вътре. После отново седна, сега малко по-близо до него.

Тишината беше почти нетърпима и за двамата. Празното пространство между лицата им сякаш кипеше от очакване и притеснение.

— Харесва ли ти новото училище? — попита Аличе, само и само за да каже нещо.

— Да.

— Казват, че си направо гений.

Матия глътна бузите си и заби зъбите си в тях, докато не усети металния вкус на кръв да изпълва устата му.

— Наистина ли ти харесва да учиш?

Матия кимна.

— И защо?

— Това е единственото нещо, което знам да правя — каза бавно той.

Искаше му се да й каже, че му харесва да учи, защото може да го прави сам, защото всички неща, които учиш, са вече мъртви, студени и сдъвкани. Искаше му се да й каже, че всичките страници на книгите в училище имат една и съща температура, че ти дават време да избереш, че не могат да те наранят и че ти не можеш да ги нараниш. Не каза нищо.

— А аз харесвам ли ти? — престраши се да попита Аличе.

Гласът й излезе малко писклив и лицето й почервеня.

— Не знам — отговори бързо Матия, гледайки надолу.

— И защо?

— Не знам — повтори той. — Не съм мислил за това.

— Че защо трябва да мислиш?

— Ако не мисля, не мога да разбера нищо.

— На мен ти ми харесваш — каза Аличе. — Малко, поне така мисля.

Той кимна. Заигра се да присвива и да разтваря очи, за да фокусира геометричната фигура върху килима.

— Искаш ли да ме целунеш? — попита Аличе.

Не се срамуваше, но докато го изричаше, стомахът й се сви при мисълта, че той може да не иска.

Матия застина за няколко секунди. После бавно поклати глава отрицателно, продължавайки да гледа заврънкулките на килима.

В изблик на нервност Аличе сложи ръце на хълбоците си и измери ширината на таза си.

— Няма значение — каза бързо с променен глас. — Не го разказвай на никого, моля те.

„Ти си пълна глупачка, помисли си. По-зле си от момиченце в началното училище.“

След това стана на крака. Изведнъж стаята на Виола й се стори странно и студено място. Усети, че като че ли се напива от всичките тези цветове по стените, от бюрото, пълно с разхвърляни гримове, от балетните обувки, закачени на една от вратите на гардероба, които й заприличаха на чифт обесени крака, от уголемената снимка на Виола на морето, от натрупаните разбъркано касети до уредбата и от дрехите, събрани накуп на фотьойла.

— Връщаме се при другите — каза тя.

Матия стана от леглото. Погледна я за момент и на Аличе й се стори, че мълком й иска извинение. Тя отвори вратата, оставяйки музиката да нахлуе с все сила в стаята. Прекоси част от коридора сама. После се замисли за лицето на Виола. Върна се назад, хвана вдървената ръка на Матия, без да му иска разрешение, и свързани по този начин, двамата влязоха в шумния хол на Бай.

14.

Момичетата бяха приковали Денис в ъгъла до хладилника само за да се позабавляват малко. Бяха се наредили пред него една до друга, за да образуват бариера от възбудени очи и разпуснати коси, през които Денис не успяваше да види Матия в другата стая.

— Истината или се осмеляваш? — попита го Виола.

Денис срамежливо поклати глава, за да покаже, че на него не му се играе на тази игра. Виола вдигна очи към небето и после открехна хладилника, принуждавайки го да се наведе на една страна, за да може вратата да се отвори. Извади бутилка с водка праскова и отпи една глътка, без дори да й хрумне да си вземе чаша. После му я подаде със заговорническа усмивка.

Денис вече се чувстваше замаян и леко му се повдигаше. Уискито му бе оставило горчив вкус някъде между носа и устата, но в начина на държане на Виола имаше нещо, което не му позволяваше да й противоречи. Взе бутилката и отпи. После я подаде на Джада Саварино, която я хвана жадно и започна да се налива, все едно че беше фанта.

— Е, какво реши? Истината или се осмеляваш? — повтори Виола. — Ако не кажеш, ще изберем ние!

— Не ми харесва тази игра — възпротиви се Денис не особено убедително.