Самотата на простите числа

Докторът сложи ръцете си в джобовете на бялата престилка и продължи да я гледа, все едно че я чакаше да продължи. Тя се приведе, за да направи още една снимка, и щракна малко наслуки, сякаш за да задоволи неговото желание.

„Сигурно ме мисли за луда“, каза си.

Лекарят обаче се приближи без всякакво смущение до леглото на майка й. Погледна болничния лист с данните и докато четеше, присви очи, така че те се превърнаха в тесни цепнатини. Приближи се до системата и завъртя с палец едно копче. Капките започнаха да се спускат по-бързо и той ги погледна доволен. Аличе си помисли, че движенията му излъчват някаква сигурност.

Лекарят се приближи и се опря с две ръце за рамката на леглото.

— Сестрите са вманиачени — каза сякаш на себе си. — Искат тъмнина навсякъде. Сякаш тук вътре не е и без това трудно да се различи денят от нощта.

Обърна се и й се усмихна.

— Ти си дъщерята, нали?

— Да.

Той кимна без всякакво съчувствие.

— Аз съм доктор Ровели. Фабио — добави, сякаш се бе замислил върху думите си.

Аличе стисна ръката му и се представи. За части от секундата мълчаливо хвърлиха поглед на спящата Фернанда.

После докторът почука два пъти върху металната рамка на леглото, която прокънтя на кухо, и се отдалечи. Когато минаваше покрай Аличе, се приближи до ухото й.

— Не казвай, че съм бил аз — прошепна той и й намигна, като посочи изпълнените със светлина прозорци.

В края на времето за свиждане Аличе слезе два етажа по стълбите, прекоси преддверието и излезе навън, преминавайки през стъклените врати, които се отвориха автоматично пред нея.

Прекоси двора и се спря на будката откъм страната на входа. Поиска бутилка газирана вода от възрастния и запотен продавач, който обслужваше клиентите. Беше гладна, но бе свикнала да контролира това усещане до такава степен, че успяваше почти изцяло да го елиминира. Газираните напитки бяха един от нейните трикове, защото успяваха да запълнят стомаха й за достатъчно дълго време, така че да може да прескочи критичния момент на обяда.

Затърси портфейла си в малката чантичка, която носеше през рамо, с ръка, омотана в каишката на фотоапарата.

— Аз ще платя — каза някой зад гърба й.

Фабио, лекарят, с когото се бе запознала само преди половин час, се протегна към продавача и му подаде една банкнота. После се усмихна на Аличе по такъв начин, че тя не намери сили да протестира. На мястото на престилката беше сложил светлосиня блуза с къс ръкав и ухаеше на силен парфюм, който тя не бе забелязала по-рано.

— И една кола — добави той.

— Благодаря — каза Аличе.

Опита се да отвори бутилката, но запушалката се плъзна под пръстите й, без да помръдне.

— Може ли? — намеси се Фабио.

Взе бутилката в ръка и я отвори само с палец и показалец. Аличе си помисли, че няма нищо особено в този начин на отваряне, че и тя би се справила, както и всеки друг, ако ръцете й не бяха толкова потни. Но въпреки това намери жеста за очарователен, като някакво малко геройство, извършено в нейна чест.

Лекарят й подаде водата и тя отново му благодари. Пиха, всеки от бутилката си, като се поглеждаха тайно, сякаш за да измислят какво да си кажат после. Фабио имаше къса и завита на къдрици коса. Там, където слънчевите лъчи се отразяваха в нея, от кестенява ставаше червеникава. На Аличе й се струваше, че той знае за тази игра на светлината и че по някакъв начин е наясно с всичко, което се случва наоколо.

Отдалечиха се малко от будката, все едно че го бяха решили заедно. Аличе не знаеше как да си тръгне. Чувстваше се така, сякаш му дължи нещо, първо, защото й бе купил водата, и после, защото й бе помогнал да я отвори. В интерес на истината не беше и сигурна дали иска да си тръгне толкова бързо.

Фабио го разбра.

— Мога ли да те придружа дотам, където отиваш? — попита я безцеремонно.

Аличе се изчерви.

— Отивам към колата си.

— Тогава до колата.

Тя не му каза нито „да“, нито „не“, но се усмихна, като гледаше на другата страна. Фабио направи почтителен жест с ръката, който трябваше да означава: „След теб“. Прекосиха булеварда и тръгнаха по по-малка улица, където тротоарът не беше вече защитен от дърветата.

Докато вървяха един до друг, докторът забеляза по сянката на Аличе асиметрията в походката й. Дясното й рамо, наведено под тежестта на фотоапарата, противостоеше на левия й, твърд като бастун крак. Тревожната грация на Аличе се засилваше от удължената й сянка, която изглеждаше едноизмерна, плосък тъмен сегмент, разклонен в два крайника и две механични протези.

— Нещо си си ударила крака? — попита той.

— Моля? — отговори притеснено Аличе.

— Попитах те дали си си ударила крака — повтори той. — Забелязах, че куцаш.

Аличе почувства, че и здравият й крак се схваща. Опита се да пооправи походката си, като сви болния колкото може повече, докато я заболя. Замисли се за жестокостта и за точността на глагола „куцам“.

— Имах едно произшествие — каза тя.

После, сякаш за да се извини, добави:

— Преди много време.

— С кола?

— Не, на ски.

— Обожавам да карам ски — каза Фабио ентусиазиран, сигурен, че е намерил тема за разговор.

— Аз ненавиждам ските — каза рязко Аличе.

— Жалко.

— Да, жалко.