Читаем Самотата на простите числа полностью

Оризът в опаковката беше свършил. Фабио остана изправен на стола и стреснат, с обърнатата надолу кутия в ръка, гледаше жена си на земята, свита като котка. Някаква силна светлина проблесна в мозъка му.

Слезе.

— Али, удари ли се? — попита. — Дай да видя.

Постави ръка под главата й, за да погледне лицето й, но тя се отскубна.

— Остави ме! — извика му.

— Съкровище, извинявай — каза умоляващо той.

— Махни се! — изкрещя Аличе с такава сила, каквато никой от двамата не очакваше.

Фабио се отдръпна веднага. Ръцете му трепереха. Отстъпи две крачки назад, после промълви: „Добре“. Изтича в спалнята и не след дълго се появи, облечен с блуза и с обувки. Излезе от къщата, без да се обърне да погледне съпругата си, която не се беше помръднала.

Аличе прибра косата си зад ушите. Вратата на шкафа беше още отворена над главата й, столът, бездушен, стоеше пред нея. Не я бе заболяло. Не й се плачеше. Не можеше още да размишлява върху това, което току-що се бе случило.

Започна да събира оризовите зърна, разпръснати по пода. Отначало едно по едно, после с шепа.

Изправи се и изсипа малко в тенджерата, където водата вече вреше. Остана да гледа зърната, подхвърляни нагоре-надолу от конвективните движения. Веднъж Матия ги беше нарекъл така. Изгаси пламъка и отиде да седне на дивана.

Нямаше да оправя нищо. Щеше да чака да дойдат свекърът и свекървата й и да я заварят така. Щеше да им разкаже как се е държал Фабио.

Никой обаче не дойде. Сигурно той им се беше обадил. Или бе отишъл у тях и сега им разказваше своята версия, разказваше им, че утробата на Аличе е безплодна като пресушено езеро и че той няма вече сили да продължава така.

Къщата бе потънала в тишина и изглеждаше, че светлината не може да си намери мястото. Аличе вдигна слушалката на телефона и избра номера на баща си.

— Ало — отговори Соледад.

— Здравей, Сол.

— Здравей, любима. Как е моето момиченце? — каза бавачката с обичайната си загриженост.

— Горе-долу — отговори Аличе.

— Защо? Какво има?

Аличе замълча няколко секунди.

— Татко там ли е? — попита.

— Спи. Да отида ли да го събудя?

Аличе си представи баща си в голямата стая, която вече споделяше само със своите мисли, стаята с пуснатите щори, които рисуваха линии от светлина върху заспалото му тяло. Ненавистта, която ги беше разделяла някога, бе погълната от времето, Аличе дори не си спомняше за нея. Нещото, което най-много я бе потискало в онази къща — проницателният поглед на баща й, сега й липсваше най-много. Той нямаше да й каже нищо, вече говореше малко. Щеше да я погали по бузата, да помоли Сол да смени чаршафите в нейната стая и толкова. След смъртта на майка й нещо се бе променило в него, сякаш бе станал по-бавен. Може да беше парадоксално, но откакто Фабио влезе в живота на Аличе, баща й се опитваше да я закриля повече от преди. Не говореше вече за себе си, оставяше я тя да разказва, губеше се в гласа на дъщеря си, заслушан повече в тембъра, отколкото в думите, и замислено промърморваше някакви коментари.

Моментите на загуба на паметта започнаха преди около година, когато една вечер за първи път обърка Соледад с Фернанда. Привлече я към себе си, за да я целуне, все едно че наистина ставаше въпрос за съпругата му, и Сол се принуди да го шамароса леко по бузата. На това той реагира с хленчене и негодувание като дете. На следващия ден не си спомняше нищо, но смътното усещане за нещо сбъркано, за прекъсване на плавния ежедневен ритъм го накара да попита Сол какво се е случило. Тя се опита да се измъкне, да смени темата, но той не й даде мира, докато не проговори. Когато му каза истината, той помръкна, кимна и обръщайки се, тихо се извини. После се затвори в кабинета си и остана там до времето за вечеря, без да спи или да прави каквото и да било. Седеше на писалището с ръце, опрени на ореховата плоскост, и напразно се мъчеше да възстанови липсващия кадър в лентата на паметта си.

После епизоди като този се повтаряха с все по-голяма честота. И тримата — Аличе, баща й и Сол — се мъчеха да се преструват, че нищо не се е случило, в очакване на мига, в който това вече нямаше да е възможно.

— Али — подкани я Сол. — Значи да отида да го събудя?

— Не, не — побърза да каже Аличе. — Не го буди. Няма нищо важно.

— Наистина ли?

— Да. Нека да си почива.

Остави телефона и се изтегна на дивана. Насочи поглед към мазилката на тавана и се насили да държи очите си отворени. Искаше да е будна в този момент на нова, неконтролирана промяна. Искаше да е свидетел на поредната малка катастрофа, да запомни преходите, но след няколко минути дишането й стана по-равномерно и Аличе заспа.

Матия се учуди, че още притежава инстинкт, погребан под гъстата мрежа от мисли и абстракции, която беше изтъкал наоколо. Учуди се на силата, с която този инстинкт изскочи и уверено поведе жестовете му.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Метафизика
Метафизика

Аристотель (384–322 до н. э.) – один из величайших мыслителей Античности, ученик Платона и воспитатель Александра Македонского, основатель школы перипатетиков, основоположник формальной логики, ученый-естествоиспытатель, оказавший значительное влияние на развитие западноевропейской философии и науки.Представленная в этой книге «Метафизика» – одно из главных произведений Аристотеля. В нем великий философ впервые ввел термин «теология» – «первая философия», которая изучает «начала и причины всего сущего», подверг критике учение Платона об идеях и создал теорию общих понятий. «Метафизика» Аристотеля входит в золотой фонд мировой философской мысли, и по ней в течение многих веков учились мудрости целые поколения европейцев.

Аристотель , Аристотель , Вильгельм Вундт , Лалла Жемчужная

Прочее / Античная литература / Современная проза / Зарубежная образовательная литература, зарубежная прикладная, научно-популярная литература / Современная русская и зарубежная проза