Самотата на простите числа

С някакво облекчение се остави да я носи течението. Струваше й се, че винаги е правила всичко за някой друг. Сега беше само тя и можеше чисто и просто да спре, да се предаде, и толкова. Имаше повече време от преди за същите неща, които правеше преди, но сега ги правеше някак по инерция, трудно, със забавени движения, като че ли се местеше в някаква лепкава течност. Занемари и най-простите си задължения. Дрехите за пране се трупаха в банята и докато с часове лежеше на дивана, Аличе знаеше, че са там, че става въпрос за банално усилие, но на мускулите й това не им се струваше достатъчна причина.

Измисли си някакъв грип, за да не ходи на работа. Спеше много повече от необходимото, даже през деня. Дори не спускаше щорите, стигаше й да затвори очи, за да забрави за светлината, за предметите, които я заобикалят, да забрави за омразното си тяло, все по-слабо, но все още упорито свързано с мислите й. Тежестта на последствията беше винаги там като някакъв непознат, който спеше отгоре й. Бдеше над нея дори когато Аличе потъваше в сън, наситен със съновидения, тежък сън, който все повече приличаше на зависимост. Ако гърлото й пресъхнеше, Аличе си представяше, че се задушава. Ако й изтръпнеше ръката, останала твърде дълго под възглавницата, то беше, защото някакво куче вълча порода й я гризеше. Ако краката й бяха студени, защото, докато се бе въртяла, се бяха оказали извън завивките, Аличе се озоваваше отново на дъното на ямата, зарита до врата в снега. Но в съня си никога не изпитваше страх, почти никога. Парализата й позволяваше да си движи само езика и тя го изплезваше, за да вкуси от снега. Той беше сладък и й се щеше да го изяде всичкия, но не можеше да си завърти главата. Тогава си стоеше там и чакаше студът да се изкачи нагоре по краката й, да изпълни корема й и оттам да се разпростре по вените й, замразявайки кръвта й.

Твърде малко подредени мисли я спохождаха, когато се събудеше. Аличе ставаше единствено ако нямаше друг начин. Тогава бъркотията на полусъня бавно отминаваше, като оставяше в главата й белезникави утайки от прекъснати спомени, които се смесваха с другите и не изглеждаха по-малко истински. Бродеше в тихия апартамент като призрак на самата себе си, следвайки, без да бърза, яснотата на собствената си мисъл. „Полудявам“, идваше й на ум понякога. Но това не предизвикваше у нея никакво съжаление. Дори я караше да се усмихва, защото най-сетне избираше тя самата.

Вечер хапваше листа зелена салата, които издърпваше направо от найлоновия плик. Бяха хрупкави и не съдържаха нищо. Имаха единствено вкус на вода. Не ги ядеше, за да напълни стомаха си, а само за да замени с нещо ритуала на вечерята и да запълни по някакъв начин времето, през което не знаеше какво друго да прави. Дъвчеше салата, докато не й се пригадеше.

Прочистваше се от Фабио и от себе си, от всички безполезни усилия, които бе направила, за да стигне дотам и да не намери нищо. Наблюдаваше с хладно любопитство как отново разцъфтяват слабостите й, фикс идеите й. Този път щеше да остави решението на тях — тя, тъй или иначе, се беше провалила. „Срещу някои части от теб самия си безсилен“, казваше си, докато с удоволствие се връщаше назад към времето, когато беше момиче. Към онзи момент, в който Матия беше заминал, малко след това и майка й, по два различни пътя, но еднакво отдалечени от нея. Матия. Ето. Често мислеше за него. Отново. Беше като друга нейна болест, от която наистина не искаше да оздравее. Човек може да се разболее и само от един спомен и тя беше болна от онзи следобед в колата, срещу парка, когато със собственото си лице бе покрила неговото, за да скрие мястото на онзи ужас.

Дори и да се насилеше, от всички прекарани с Фабио години нямаше да успее да измъкне нито една картина, която да притисне сърцето й толкова силно, която да има същите неудържимо ярки цветове и която тя да може да почувства пак върху кожата си и в корените на косите си, и между краката си. Вярно е, онзи път на вечеря в Рикардо и съпругата му, когато се бяха смели и пили много, и докато тя помагаше на Александра да измие чиниите, си беше срязала палеца с една чаша. Чашата се счупи в ръцете й и оставяйки я да падне, тя изохка. Не извика, едва доловимо простена, но Фабио я чу и притича. Разгледа палеца й на светлината, наведе се, приближи го до устните си и за да спре да тече кръв, го засмука, сякаш беше негов. С палеца й в уста я погледна отдолу с тези прозрачни очи, на които тя не можеше да издържи. После скри раната в ръката си и целуна Аличе по устата. Тя усети в слюнката му вкуса на собствената си кръв и си представи, че е преминала през цялото тяло на мъжа й, за да се върне отново в нея, пречистена като при диализа.

Имаше я тази случка и имаше безкрайно много други, които Аличе не си спомняше вече, защото любовта на този, когото не обичаме, се отлага на повърхността на паметта и бързо се изпарява. Онова, което оставаше сега, беше едно слабо зачервяване, почти невидимо върху опънатата й кожа, на мястото, където Фабио я бе ритнал.