Самотата на простите числа

— Но…

— Хайде, да вървим — повтори той по-решително.

Аличе размисли за миг. После реши да го последва.

Заключиха магазина. Висулката, окачена на вратата за украшение, задрънка в полумрака, после престана. Отправиха се към колата на фотографа. Той вървеше бавно, за да не я затруднява, като внимаваше да не се забелязва.

Старата ланча запали чак на втория опит и Кроца промърмори през зъби някакво проклятие.

Минаха по булеварда, стигнаха до моста, после фотографът зави надясно и продължи по улицата покрай реката. Когато отново се премести в дясната част на платното и даде мигач, за да завие по улицата на болницата, Аличе внезапно замръзна.

— Но къде… — опита се да каже.

Той спря срещу някаква работилница със спуснати до средата щори до входа на „Бърза помощ“.

— Не е моя работа — отговори, без да се обръща към нея. — Но ти трябва да отидеш там вътре. При Фабио или при някой друг лекар.

Аличе го гледаше втренчено. Първоначалното й смущение отстъпваше място на гнева. Улицата беше тиха. Всички бяха влезли в къщите си или в някой ресторант, за да обядват. Листата на чинарите се поклащаха безшумно.

— Не съм те виждал така от… — поколеба се фотографът.

— Откакто се запознах с теб.

Аличе се замисли за това „така“. Звучеше зле и й се прииска да се погледне в огледалцето, но не се отразяваше в него. Поклати глава, после слезе от колата. Блъсна вратата и без да се обръща, се отправи с решителна крачка в обратна на болницата посока.

Вървеше бързо, по-бързо, отколкото можеше, за да се отдалечи от това място и от безочието на Кроца, но след стотина метра й се наложи да спре. Липсваше й въздух и при всяка крачка кракът я болеше все повече, пулсираше, сякаш я молеше за милост. Имаше чувството, че костта навлиза в живото месо, сякаш отново се е измъкнала от ставата. Премести цялата си тежест върху десния си крак и едва запази равновесие, като се подпря с ръка на грубата стена встрани.

Изчака болката да премине и дишането й да се превърне отново в несъзнателно действие. Сърцето бавно изпомпваше кръв, без особено убеждение, но достатъчно силно, за да долови ударите му и в ушите си.

„Трябва да отидеш при Фабио. Или при друг лекар“, повтаряше гласът на Кроца.

„А после?“, помисли тя.

Върна се обратно към болницата, като вървеше трудно, без ясна представа какво да прави. Тялото й сякаш инстинктивно избираше пътя, а минувачите, които се разминаваха с нея по тротоара, се отдръпваха, защото Аличе леко залиташе, без да забелязва. Някои от тях се поспряха, явно се питаха дали да й помогнат, но после отминаха.

Влезе в двора на болницата, но не си спомни времето, когато се разхождаше по същата алея с Фабио. Чувстваше се така, сякаш нямаше минало, сякаш се намираше на това място, без да знае откъде идва. Беше изморена от тази умора, която само празнотата може да предизвика.

Изкачи стълбите, като се държеше за перилото, и спря пред входа. Искаше да стигне само дотам, да накара плъзгащите се врати на отделението да се отворят и да изчака да минат няколко минути — необходимото време, за да намери отново сила да си отиде. Това беше начин да даде малък шанс на случайността, само толкова, да се окаже там, където се намира Фабио, и да види какво ще се случи. Нямаше да направи това, което каза Кроца, нямаше да слуша никого и нямаше да позволи дори на самата себе си да го търси, защото наистина се надяваше да го намери.

Не се случи нищо. Автоматичните врати се отвориха и когато Аличе пристъпи навътре, отново се затвориха.

„Какво очакваше?“, запита се.

Помисли си да седне за няколко секунди, като се надяваше, че ще й мине. Тялото й искаше нещо от нея, всеки нерв й крещеше, но тя не желаеше да слуша.

Понечи да се обърне, когато чу отново електрическия шум на вратите. Вдигна очи, убедена, че този път срещу нея наистина ще се окаже съпругът й.

Вратата беше отново отворена. Но Фабио го нямаше. На негово място, отвъд прага, стоеше едно момиче. То бе активирало електронната клетка, но не излезе. Стоеше неподвижно там, където беше, и приглаждаше полата си. Накрая направи крачка назад и вратите се затвориха отново.

Аличе я наблюдаваше, поведението й беше възбудило любопитството й. Забеляза, че не е толкова млада. Можеше да е горе-долу на нейната възраст. Държеше бюста си леко издаден напред, а раменете й бяха отпуснати и съвсем тесни, като че ли нямаше достатъчно място наоколо.

Аличе си помисли, че в нея има нещо познато, може би в изражението на лицето, но не можеше да го свърже с никого. Мислите й се връщаха в нея самата, въртяха се на празни обороти.

После момичето повтори всичко отначало. Тръгна напред, събра краката си и след няколко секунди се дръпна назад. В този момент вдигна главата си и й се усмихна през стъклото.

Силна тръпка премина по гърба на Аличе, прешлен по прешлен, докато се разсея в нечувствителния й крак. Тя задържа дъха си.

Познаваше друг човек, който се усмихваше по този начин, като повдигаше само горната си устна, едва откриваше резците си и оставяше неподвижна останалата част на устата си.

„Не може да бъде“, помисли си тя.