Самотата на простите числа

Матия се извъртя, за да погледне застаналата над него Кирстен. Прииска му се да скрие снимката, но после си помисли, че ще изглежда невъзпитано. Кирстен имаше дълго лице, като че ли някой я беше дърпал много силно за брадичката. За двете години следване в Рим бе научила малко италиански и произнасяше всички ота затворено.

— Здравей — каза Матия несигурно. — Не, не е моя съпруга. Само… приятелка.

Кирстен се подсмихна, развеселена неясно от какво, и отпи от пластмасовата чаша кафе, която държеше в ръката си.

— She’s cute12 — възкликна тя.

Матия се обърна към нея малко смутен, после отново погледна снимката. Да, наистина беше сладка.

39.

Когато Аличе дойде в съзнание, една сестра мереше пулса й. Бяха я сложили да легне на някакво тясно легло близо до входа, малко накриво, все още с обувките на краката върху белия чаршаф. Веднага си помисли за Фабио, който можеше да я е видял в този вид, и се изправи рязко.

— Добре съм — каза.

— Стойте тук — нареди й сестрата. — Сега ще направим едно изследване.

— Няма нужда. Наистина, добре съм — настоя Аличе и преодоля съпротивата на сестрата, която се мъчеше да я задържи.

Фабио го нямаше.

— Госпожице, вие припаднахте. Трябва да ви прегледа лекар.

Аличе обаче беше станала. Провери дали чантата й е още с нея.

— Няма нищо. Повярвайте ми.

Сестрата повдигна очи към небето и не се противопостави. Аличе се огледа объркана наоколо, сякаш търсеше някого. После благодари и се отдалечи, попрегърбена.

Не се беше наранила от падането. Сигурно си бе ударила само дясното коляно. Усещаше ритмичното пулсиране на отока под джинсите си. Освен това ръцете й бяха малко одраскани и прашни. Все едно че ги бе влачила по чакъла на двора. Духна върху тях, за да ги почисти.

Приближи се до гишето на приемната и погледна през кръглата дупка на стъклото. Жената от другата страна вдигна очи към нея.

— Добър ден — каза Аличе.

Нямаше представа как да обясни. Дори не знаеше колко време е била в безсъзнание.

— Преди малко… — каза — аз стоях права там…

Посочи мястото, където беше застанала, но служителката не погледна.

— Имаше една жена на входа. Аз се почувствах зле и припаднах. После… Ето, трябва да узная името на тази жена.

Служителката я погледна нервно иззад бюрото.

— Моля? — попита, като направи гримаса.

— Изглежда странно, знам — настоя Аличе. — Но вероятно можете да ми помогнете. Поне можете да ми дадете имената на пациентите, които са били на преглед днес в това отделение. Или са правили изследвания. Само тези на жените, те ми са достатъчни.

Жената се вгледа в нея. После й се усмихна хладно.

— Не ни е разрешено да даваме този вид информация — отговори.

— Много е важно. Моля ви. Наистина е много важно.

Служителката чукна с химикалката по регистъра, който беше пред нея.

— Съжалявам. Наистина е невъзможно — отговори сърдито.

Аличе изпухтя. Понечи да се отдалечи от гишето, но после се приближи отново.

— Аз съм съпругата на доктор Ровели — каза.

Жената се поизправи на стола. Повдигна вежди и отново почука с химикалката по регистъра.

— Разбирам — каза. — Ако искате, мога да осведомя съпруга ви.

Вдигна слушалката, за да поиска вътрешния номер, но Аличе я спря с ръка.

— Недейте — каза, без да контролира тона на гласа си. — Няма нужда.

— Сигурна ли сте?

— Да, благодаря. Оставете.

Тръгна към дома си. През целия път не можеше да мисли за друго. Съзнанието й се проясняваше, но всички образи, които го спохождаха, бяха затъмнени от лицето на онова момиче. Подробностите вече се объркваха, потъваха бързо сред океан от други маловажни спомени, но необяснимото чувство за близост оставаше живо. И онази усмивка, същата като на Матия, смесена със собственото й изкривено отражение в стъклото.

Може би Микела беше жива и тя я бе видяла. Това беше лудост и въпреки това Аличе не можеше да не вярва. Като че ли мозъкът й имаше отчаяна нужда точно от тази мисъл. Сякаш се вкопчваше в нея, за да оживее.

Започна да разсъждава, да гради хипотеза. Помъчи се да си представи как са се развили нещата. Може би възрастната жена е отвлякла Микела, намерила я е в парка и я е отвела, защото силно е желаела да има момиченце, но не е можела да си роди. Утробата й е била стерилна или тя просто не е искала да приюти там дете.

„Точно като мен“, помисли си Аличе.

Откраднала я е, после я е отгледала в къща, отдалечена оттам, с различно име, все едно че е нейно дете.

Но защо да се връща тогава? Защо да рискува да бъде разкрита след всички тези години? Може би я разкъсва чувство за вина. Или е искала само да предизвика съдбата, както беше направила тя пред отделението по онкология.

Но може би старата жена нямаше нищо общо. Срещнала е Микела много след това и не е знаела нищо за произхода й, за истинското й семейство, така както самата Микела не си е спомняла нищо за себе си.

Аличе си помисли за Матия, който от купето на старата й кола сочеше дърветата отсреща с онзи мрачен отсъстващ поглед, който напомняше за смъртта. „Беше еднаква, същата като мен“, каза тогава.