Самотата на простите числа

Пиетро Балосино беше стар. Не само заради белите коси и загрубелите, прекалено изпъкнали вени на ръцете. Беше стар по начина да стои прав срещу сина си, да трепери целият едва доловимо и да се обляга на дръжката на вратата, като че ли само краката му вече не бяха достатъчни.

Прегърнаха се, леко смутени. Чантата на Матия се плъзна по гърба му и застана между тях. Той я остави да падне на земята. Телата им имаха все още същата температура. Пиетро Балосино докосна косата на сина си и си спомни за много неща. Усещането за всички тях му причини болка в гърдите.

Матия погледна баща си, за да го попита: „Къде е мама?“, и той разбра безмълвния му въпрос.

— Мама си почива — каза. — Не се чувства много добре. Трябва да е от жегата тези дни.

Матия кимна.

— Гладен ли си?

— Не. Искам само малко вода.

— Веднага ще ти донеса.

Баща му бързо изчезна в кухнята, като че ли си търсеше извинение да се махне. Матия си помисли, че остава само това, че цялата любов на родителите се проявява в подобни малки грижи, в споделянето на притесненията, които му изреждаха по телефона всяка сряда: храненето, топлината и студа, умората, понякога парите. Всичко останало беше потънало в недостижими дълбини, превърнало се бе в циментирана маса от никога незапочнати разговори, от извинения, които е трябвало да бъдат дадени и получени, от спомени, подлежащи на коригиране, но запазили се неизменни.

Прекоси коридора до своята стая. Беше сигурен, че ще завари всичко, както го бе оставил, сякаш това пространство е било защитено от ерозията на времето, сякаш на това място всичките години на отсъствието му са били просто една скоба. Когато видя, че всичко е различно, изпита разочарование и отчуждение, подобно на ужасното чувство, че вече не съществуваш.

Стените, които някога бяха светлосини, бяха боядисани в кремаво и това правеше стаята по-светла. На мястото на неговото легло сега беше диванът, който с години бе стоял в хола. Бюрото му все още беше срещу прозореца, но върху него вече нямаше нищо негово, само куп списания и шевна машина. Нямаше снимки, нито негови, нито на Микела.

Остана на прага, струваше му се, че няма разрешение да влезе. Баща му се приближи с чашата вода и като че ли прочете мислите му.

— Майка ти искаше да се научи да шие — каза като извинение. — Но бързо се отегчи.

Матия изпи водата на един дъх. Облегна чантата си на стената, където нямаше на какво да пречи.

— Сега трябва да вървя — каза.

— Вече? Но нали току-що пристигна…

— Трябва да се видя с един човек.

Мина отстрани на баща си, опирайки се на стената, като избегна погледа му. Телата им бяха прекалено еднакви и едри и възрастни, за да са толкова близо едно до друго. Занесе чашата в кухнята, изплакна я и остави да съхне.

— Ще се върна довечера — каза.

Кимна за довиждане на баща си, който стоеше прав в средата на хола, на същото място, на което в другия живот стоеше, прегърнал майка му, и говореше за него. Не беше вярно, че Аличе го чака, не знаеше дори къде да я намери, но трябваше да излезе веднага оттам.

41.

През първата година си бяха писали. Започна Аличе, както във всяко друго нещо, което се отнасяше до тях. Изпрати му снимка на торта с ягоди, разрязана наполовина, с малко крив надпис. „Честит рожден ден“. Отзад имаше само едно А с точка и нищо друго. Тортата я бе направила тя за рождения ден на Матия и после я бе хвърлила в боклука недокосната. Той й отговори с писмо от четири гъсто изписани страници. В тях разказваше колко е трудно да се започва отново на непознато място, без да знаеш езика, и се извиняваше, че е заминал. Или поне така й се бе сторило на Аличе. Не я бе попитал нищо за Фабио нито в това, нито в следващите писма и тя също не му пишеше за него. Все пак и двамата забелязваха чуждото и заплашително присъствие извън края на листа. Затова и бързо започнаха да си отговарят хладно и да оставят да минава все повече време, докато накрая кореспонденцията им спря напълно.

След няколко години Матия получи друго писмо — покана за сватбата на Аличе и Фабио. Закачи го на хладилника с парче скоч, все едно че поставено там, трябваше да му напомня нещо. Всяка сутрин и всяка вечер го виждаше пред себе си и изглеждаше, че всеки път му причинява по-малко тъга. Седмица преди церемонията успя да изпрати телеграма, в която пишеше: „Благодаря за поканата, налага се да откажа поради професионални ангажименти. Поздравления, Матия Балосино.“ В един магазин в центъра прекара цяла сутрин, за да избира кристална ваза, която после изпрати на младоженците на новия им адрес.

Не се отправи към този адрес, когато излезе от къщата на родителите си. Тръгна към хълма, към дома на Дела Рока, където той и Аличе прекарваха заедно следобедите. Беше сигурен, че няма да я намери там, но искаше да си представя, че нищо не се е променило.

Дълго се колеба, преди да звънне на домофона. Отговори му някаква жена, вероятно Соледад.

— Кой е?

— Търся Аличе — каза той.

— Аличе не живее вече тук.

Да, беше Соледад. Разпозна я по испанския акцент, все още силен.

— Кой я търси? — попита гувернантката.

— Матия.