Читаем Самотата на простите числа полностью

Изведнъж започна да й се струва, че всичко е логично, че онова момиче беше наистина Микела, изчезналата близначка, и че всяка подробност е на мястото си: големината на челото, дължината на пръстите, предпазливият начин, по който ги движеше. И онази нейна момчешка игра, преди всичко тя.

Но след секунда се почувства объркана. Всички тези детайли изчезваха в смътното усещане за умора, предизвикана от глада, който притискаше слепоочията й от дни. Аличе се уплаши да не припадне отново.

Вкъщи остави вратата притворена и ключовете пъхнати в ключалката. Отиде в кухнята и дръпна вратата на шкафа, без дори да си свали якето. Отвори една опаковка с риба тон и я изяде направо от кутийката, без да изцежда олиото. Пригади й се от миризмата. Хвърли я празна в умивалника и взе една с грах. Ловеше грахчетата с вилицата от мътната вода и изяде половината, без да си поема дъх. Имаха вкус на пясък и лъскавите им люспи полепваха по зъбите й. После извади опаковката с бисквитите, отворена в деня, в който Фабио си бе отишъл. Изяде пет, една след друга, като с мъка успяваше да ги сдъвче. Когато преглъщаше, те стържеха гърлото й като парченца стъкло. Спря чак когато толкова силно я присви стомах, че се наложи да седне на земята, за да издържи болката. Когато й попремина, стана и отиде до тъмната стая, куцайки без задръжки, както правеше, когато беше сама. Взе една от кутиите, които стояха на втория рафт. Отстрани беше написано „Моментални“ с неизтриваем червен флумастер. Обърна съдържанието на масата. Разпръсна с пръстите си многото снимки. Някои се бяха слепили една за друга. Прегледа ги набързо, накрая намери тази, която й трябваше.

Дълго я гледа. Матия беше млад, тя също. Той стоеше с наведена глава, така че не можеше добре да види изражението му и да установи приликата. Беше минало много време. Може би прекалено много.

Този неподвижен образ накара Аличе да възстанови други и мисълта й ги съши заедно, пресъздавайки отново движението, фрагментите от звуци, усещанията. Беше обзета от пронизващ и въпреки това приятен копнеж.

Ако можеше да избере момент, от който да започне всичко отначало, щеше да избере този: тя и Матия в една тиха стая, с тела, които не смеят да се докоснат, но чиито очертания се сливат в едно.

Трябваше да му съобщи. Само като го видеше, щеше да разбере дали не греши. Ако сестра му беше жива, Матия имаше право да го знае.

За първи път възприе цялото разделящо ги разстояние като смешно. Беше сигурна, че той се намира още там, където му бе писала няколко пъти преди много години. Ако се е оженил, щеше да разбере по някакъв начин. Защото тя и Матия бяха свързани с еластична и невидима нишка, погребана под куп незначителни неща, нишка, която можеше да съществува само между двама като тях — двама, разпознали собствената си самота един в друг.

Изрови изпод купа снимки една писалка. Седна, за да пише, като внимаваше да не размаже мастилото с ръка. Накрая духна отгоре, за да го изсуши. Потърси плик, пъхна снимката в него и го залепи.

„Може и да дойде“, помисли си.

Приятен трепет премина през всичките й кости и я накара да се засмее, сякаш времето започваше отново точно от този момент.

<p>40.</p>

Преди да се насочи към пистата за кацане, самолетът, в който пътуваше Матия, прекоси зеленото петно на хълма, премина над базиликата и прелетя в кръг два пъти над центъра на града. Матия използва най-стария мост като ориентир и оттам проследи улицата до къщата на своите родители. Все още имаше същия цвят, както когато я беше оставил.

Разпозна парка, там наблизо, ограничен от две големи улици, които се събираха в широка дъга, и разделен на две от реката. В един толкова ясен следобед като този отгоре се виждаше всичко — никой не би могъл да изчезне в нищото.

Наведе се по-напред, за да види това, което самолетът оставяше зад себе си. Погледът му се заизкачва заедно с криволичещата по хълма улица и се спря пред къщата на Дела Рока, подобна на внушителен леден блок, с бялата си фасада и прозорци, разположени плътно един до друг. Малко по-нагоре се намираше старото му училище със зелените противопожарни стълби. Още помнеше хладната и грапава мазилка на фасадата му.

Мястото, където беше прекарал другата половина от живота си, завършилата, приличаше на гигантски макет, направен от цветни кубчета и неодушевени форми.

От летището взе такси. Баща му бе настоял да го посрещне, но той отговори: „Не, ще дойда сам“, с онзи тон, който родителите му помнеха добре и знаеха, че в такива случаи е безполезно да спорят.

Постоя прав на тротоара от високата страна на улицата, загледан в своята стара къща дори след като таксито се отдалечи. Чантата, която бе прехвърлил през врата си, не тежеше много. Вътре имаше чисти дрехи за не повече от два-три дни.

Завари входа на кооперацията отворен и се качи до техния етаж. Натисна звънеца и не чу никакъв шум отвътре. После се появи баща му и преди да си кажат нещо, се усмихнаха, като всеки преценяваше отминалото време по промените в другия.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Метафизика
Метафизика

Аристотель (384–322 до н. э.) – один из величайших мыслителей Античности, ученик Платона и воспитатель Александра Македонского, основатель школы перипатетиков, основоположник формальной логики, ученый-естествоиспытатель, оказавший значительное влияние на развитие западноевропейской философии и науки.Представленная в этой книге «Метафизика» – одно из главных произведений Аристотеля. В нем великий философ впервые ввел термин «теология» – «первая философия», которая изучает «начала и причины всего сущего», подверг критике учение Платона об идеях и создал теорию общих понятий. «Метафизика» Аристотеля входит в золотой фонд мировой философской мысли, и по ней в течение многих веков учились мудрости целые поколения европейцев.

Аристотель , Аристотель , Вильгельм Вундт , Лалла Жемчужная

Прочее / Античная литература / Современная проза / Зарубежная образовательная литература, зарубежная прикладная, научно-популярная литература / Современная русская и зарубежная проза