Сапфиреносиньо

— И защо тогава не разказа на никого, че уж аз съм тази, която те е подмамила в капан?

— Не исках да си мислят за теб още по-лоши неща, отколкото и без това вече са си наумили. — Ухили се. — Е? Имаш ли главоболие?

— Не пих чак толкова много...

Той се разсмя.

— Ама разбира се. Беше си направо трезвена.

Отскубнах се от ръката му.

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Е, хайде де! Имам право поне малко да те побъзикам. Вчера вечерта беше толкова сладка. Когато заспа в лимузината, господин Джордж наистина си помисли, че си тотално изморена.

— Било е най-много за две минути — отвърнах засрамено. Като нищо може да са ми потекли лиги или да съм направила нещо още по-ужасно.

— Надявам се, че веднага си си легнала.

— Ъхъ. — Само смътно си спомнях как мама изтегли от косата ми всичките четиристотин хиляди фуркета и че вече спях, преди главата ми да е докоснала възглавницата. Но не исках да му го кажа, все пак след това той се бе забавлявал с Шарлот, Рафаел и спагетите.

Гидиън спря толкова рязко, че се блъснах в него и на мига забравих да дишам.

Той се обърна към мен.

— Виж сега... — промърмори. — Не исках да го кажа вчера, защото си мислех, че си прекалено пияна, но сега, когато отново си трезва и опърничава както винаги... — Пръстите му внимателно погалиха челото ми и почти ме докараха до хипервентилация. Но вместо да продължи да говори, той ме целуна.

Затворих очи, още преди устните му да са докоснали моите. Целувката ме замая много повече от пунша, накара коленете ми да омекнат и хиляди пеперуди да запърхат в стомаха ми.

Когато Гидиън отново се отдръпна от мен, изглежда, бе забравил какво иска да каже. Подпря ръка на стената до главата ми и ме погледна сериозно.

— Не може да продължава така.

Направих опит да овладея дишането си.

— Гуен...

В коридора зад нас отекнаха стъпки. Гидиън светкавично отдръпна ръката си и се обърна. Секунда по-късно господин Джордж застана пред нас.

— Ето къде сте били! Вече ви чакаме. Защо очите на Гуендолин не са завързани?

— Напълно забравих. Моля, завържете ги — рече Гидиън и подаде черната кърпа на господин Джордж. — Аз... ъъъ... ще избързам напред.

Господин Джордж погледна с въздишка след него. После се обърна към мен и отново въздъхна.

— Мисля, че те бях предупредил, Гуендолин — каза той, докато завързваше очите ми. — Трябва да внимаваш, що се отнася до чувствата ти!

— Е — рекох и докоснах издайнически пламналите ми бузи, — тогава не трябва да ме оставяте да прекарвам толкова много време с него...

Това отново бе типична логика на пазителите. Ако искаха да предотвратят влюбването ми в Гидиън, тогава е трябвало да се погрижат той да израсне като някой неатрактивен глупак. С идиотски бретон, мръсни нокти и говорен дефект. Свиренето на цигулка също е трябвало да го зарежат.

Господин Джордж ме водеше през тъмнината.

— Може би просто е минало прекалено много време, откакто съм бил на шестнайсет. Знам само колко е лесно на тази възраст да бъдеш впечатлен.

— Господин Джордж, казвали ли сте на някого, че мога да виждам духове?

— Не. Имам предвид, че се опитах, но никой не искаше да ме чуе. Знаеш ли, пазителите са учени и мистици, но парапсихологията не е по тяхната част. Внимание, стъпало!

— Лесли — това е приятелката ми, но вероятно отдавна знаете това — та Лесли смята, че тази... способност представлява магията на гарвана.

Господин Джордж мълча известно време, после кимна в съгласие:

— Да, аз също смятам така.

— И по какъв начин точно трябва да ми е от полза тази магия на гарвана?

— Скъпо мое дете, де да можех да ти отговоря. Иска ми се да можеш повече да разчиташ на здравия си разум, но...

— ...но той е безнадеждно изгубен, искате да кажете. — Засмях се. — Вероятно имате право.

Гидиън ни очакваше в стаята с хронографа, заедно с Фолк де Вилърс, който ми направи разсеяно комплимент за роклята, докато нагласяше зъбчатите колелца на хронографа.

— И така, Гуендолин, днес ще се състои разговорът ти с граф Сен Жермен. Следобед е, ден преди соарето.

— Знам — отвърнах, хвърляйки кос поглед на спътника си.

— Това не е особено трудна задача — продължи Фолк. — Гидиън ще те отведе горе в неговите помещения и после ще те вземе оттам.

Което явно означаваше, че ще трябва да остана насаме с графа. В мен веднага се надигна потискащо чувство.

— Няма от какво да се боиш. Вчера се разбирахте толкова добре. Не си ли спомняш? — Гидиън постави пръста си в хронографа и ми се усмихна. — Готова ли си?

— Готова съм, ако и ти си готов — отвърнах тихо, а през това време стаята се изпълни с бяла светлина и той изчезна пред очите ми.

Пристъпих крачка напред и подадох ръката си на Фолк.

— Паролата за деня гласи: Qui nescit dissimulare nescit regnare* — рече Фолк, докато притискаше пръста ми към иглата. Рубинът светна и всичко пред очите ми се размаза в червен водовъртеж.

* Който не знае как да се преструва, няма да знае и как да царува (лат.). — Бел. ред.

Когато се приземих, вече бях забравила паролата.

— Всичко е наред — каза Гидиън точно до мен.