Сапфиреносиньо

Не бях сигурна, че искам да чуя как продължаваше историята.

Мама ми се усмихна.

— Хапни нещо, съкровище. Поне малко плод. И просто недей да слушаш.

— И тогава дойде онзи лъв... — Леля Мади въздъхна. — С великолепна златиста грива...

— Охоо! — възкликна Ксемериус. — Обзалагам се, че е бил и с блестящи зелени очи.

— Имаш флумастер по лицето — обърнах се към Ник.

— Шшт — рече той. — Сега идва интересната част.

— И когато лъвът видя сърцето да лежи там, го удари с лапата си и то пропадна надолу в бездната, от много голяма височина — продължи леля Мади и театрално се хвана за сърцето. — Когато се удари в земята, то се разби на стотици малки парченца, но щом се вгледах по-внимателно видях, че това са истински капки кръв...

Преглътнах тежко. Изведнъж ми стана много лошо.

— Опа — суфлираше Ксемериус.

— И после? — попита Шарлот.

— Нищо — отвърна пралеля ми. — Това е всичко, но е достатъчно ужасно.

— О! — въздъхна разочаровано Ник. — А започна толкова обещаващо.

Леля Мади го изгледа ядосано.

— Все пак аз не пиша сценарии за филми, момчето ми!

— И слава богу — измърмори леля Гленда, обърна се към мен, отвори уста, а после отново я затвори.

Вместо нея, ме заговори Шарлот.

— Гидиън каза, че си се справила добре на соарето. Трябва да отбележа, че това ме поуспокои. Мисля, че сега всички са по-спокойни.

Не й обърнах внимание, но затова пък погледнах обвинително нагоре към полилея.

— Вчера вечерта исках да ти разкажа, че зубрачката бе на вечеря при Гидиън. Но ти — как да се изразя? — ти беше някак си малко... неразположена — обясни Ксемериус.

Изсумтях.

— Не съм аз виновен, че твоето скъпоценно камъче я покани да остане за вечеря. — Гаргойлът прелетя през масата до празния стол на пралеля Мади, където се настани и завъртя прилежно гущеровата си опашка около краката си. — Искам да кажа, че на негово място и аз бих направил същото. Първо, защото Шарлот цял ден бе играла ролята на бавачка на брат му, и второ, между другото бе почистила жилището и изгладила ризите му.

— Какво?

— Както вече казах, аз не съм виновен. Във всеки случай, той бе толкова благодарен, че веднага реши да демонстрира колко бързо може да приготви спагети за трима... Боже, момчето бе в наистина добро настроение. Човек ще си помисли, че е спечелил от тотото. А сега по-добре си затвори устата, защото всички те зяпат.

Наистина ме зяпаха.

— Отивам да си гримирам и другото око.

— А може и да си сложиш малко руж — рече Шарлот. — Просто съвет.

— Мразя я — казах. — Мразя я. Мразя я!

— Боже! Само защото е изгладила скапаните му ризи? — Лесли ме погледна, клатейки глава. — Това наистина е много детинско!

— Той е готвил за нея — размрънках се аз. — През целия ден е била в жилището му!

— Да, но затова пък с теб се е натискал и целувал в църквата — отвърна Лесли и въздъхна.

— Не го направи.

— Да, но му се е искало.

— Целувал е и Шарлот!

— Да, но за довиждане и то по бузата! — изкряка Ксемериус право в ухото ми. — Имам чувството, че ако се наложи да го повторя още веднъж, ще експлодирам. Омитам се оттук. Тези момичешки глупости ще ме довършат. — С няколко замаха на крилете си той отлетя на училищния покрив и се разположи удобно там.

— Не искам да чуя и дума повече за това — каза Лесли. — Сега е много по-важно, че си спомняш всички неща, които са били казани вчера. И имам предвид наистина важните неща, сещаш се, тези, които са на живот и смърт.

— Разказах ти всичко, което знам — уверих я и разтърках челото си. Благодарение на трите аспирина главоболието ми си бе отишло, но тягостното чувство бе останало.

— Хм... — Лесли се наведе над записките си. — Защо не попита Гидиън по какъв повод се е срещнал с този лорд Аластър преди единайсет години и за каква фехтовка е ставало дума?

— Има още много неща, които не съм го попитала, повярвай ми!

Лесли отново въздъхна.

— Ще ти направя списък. Тогава ще можеш да пускаш някой от въпросите, ако се отвори възможност или хормоните ти го позволяват. — Тя прибра бележника си и погледна към вратата на училището. — Трябва да влизаме, иначе ще закъснеем. Непременно искам да присъствам, когато Рафаел Бертьолен за пръв път пристъпи в класната ни стая. Бедното момче! Сигурно училищната униформа му се струва като затворнически дрехи.

Направихме малка обиколка и минахме покрай нишата на Джеймс. В сутрешната блъсканица не правеше особено впечатление, когато говорех с него, а и Лесли застана така, че изглеждаше, сякаш си приказвам с нея.

Джеймс поднесе напарфюмирана кърпичка към носа си и се огледа търсещо.

— Както виждам, този път не си взела със себе си невъзпитаната котка.

— Джеймс, можеш ли да си представиш, че присъствах на соаре у лейди Бромптън. И се покланях, точно както ти ме научи.

— Лейди Бромптън, значи — отвърна той. — Тя не се ползва с репутацията на особено подходяща компания. Говори се, че соаретата й протичат значително буйно.

— Да, така е. Надявах се това да е обичайно за всички сбирки.

— Слава богу, не е така! — Джеймс нацупи обидено устни.

— Както и да е, мисля, че следващата събота съм поканена на бал у родителите ти. Лорд и лейди Пимпълботъм.