Сапфиреносиньо

— От учтивост. — Гидиън скръсти ръце пред гърдите си. — Не иска да става свидетел как ще ти се развикам. Но няма повод за тревога, тук сме сами. Хората на Ракоци са претърсили всеки ъгъл тук.

— Колко остава до скока ни във времето?

— Не много. Гуендолин, предполагам ти е ясно, че направи точно обратното на онова, което беше редно, нали? Както винаги, всъщност.

— Не трябваше да ме оставяш сама. Обзалагам се, че това също е точно обратното на онова, което е трябвало да сториш!

— Сега не изкарвай мен виновен! Първо се напиваш, после пееш песни от мюзикъли и накрая се държиш като луда точно пред лорд Аластър! Какви бяха тези приказки за мечове и демони?

— Не започнах аз. Беше онзи облечен в черно, зловещ приз... — Прехапах устната си. Просто не можех да му го кажа, и без това вече ме смяташе за повече от странна.

Гидиън разтълкува напълно погрешно рязкото ми замлъкване.

— О, не! Моля те, недей да повръщаш! Но ако все пак се налага, тогава по-далеч от мен. — Погледна ме с лека погнуса. — За бога, Гуендолин, разбирам, че е донякъде вълнуващо да се напиеш на някое парти, но не и на това парти!

— Не ми се гади — Или поне все още. — И никога не пия на партита, без значение какво ти е разказала Шарлот.

— Нищо не ми е разказала — отвърна Гидиън.

Засмях се.

— Ама разбира се! Както и не ти е разказала, че двете с Лесли сме били с всяко момче от нашия клас, както и с почти всеки от горните класове, нали?

— И защо й е да говори такива неща?

"Нека да помисля — може би, защото е подла червенокоса вещица?" — Опитах да се почеша по главата, но пръстите ми не успяха да минат през извисяващите се планини от къдрици. Затова издърпах един фуркет и го използвах като чесало.

— Наистина съжалявам! За Шарлот може всичко да се каже, но със сигурност не би и помирисала този пунш.

— Така е — рече Гидиън и изведнъж се усмихна. — Но пък тогава тези хора никога нямаше да чуят музика от Андрю Лойд Уебър, при това цели двеста години по-рано, а това би било много жалко.

— Точно така... макар че утре сигурно ще ми се иска да потъна в земята от срам. — Закрих лицето си с ръце. — Всъщност още сега, като се замисля.

— Това е добре. Означава, че действието на алкохола вече отслабва. Но имам един въпрос: за какво ти трябваше четка за коса?

— Щях да я използвам вместо микрофон — измърморих между пръстите си. — О, боже! Ужасна съм.

— Но имаш хубав глас. Дори на мен, като заклет мюзикъломразец, ми хареса.

— Защо тогава можеше да го свириш толкова добре, щом го мразиш? — Отпуснах ръце в скута си и го погледнах. — Беше невероятен! Всъщност има ли нещо, което да не можеш да правиш? — Боже, звучах като някоя запалена фенка на момчешка група.

— Не, няма! Спокойно можеш да ме смяташ за бог. — Той се ухили. — Но е много мило от твоя страна да го кажеш. Ела, вече е време. Трябва да застанем по местата си.

Изправих се и се опитах да се задържа стабилно на крака.

— Застани ето там — изкомандва ме Гидиън. — Хайде, не гледай толкова изтерзано. Реално погледнато вечерта бе успешна. Може би малко по-различна от предвиденото, но протече точно според плана. Хей, спри тук. — Той обхвана талията ми с две ръце и ме притегли към себе си, докато гърбът ми се опря в гърдите му. — Спокойно, можеш да се облегнеш на мен. — Замълча за момент, а после продължи: — Съжалявам, че преди малко бях толкова отвратителен.

— Вече съм го забравила. — Което бе лъжа. Ала за първи път Гидиън се извиняваше за държането си и макар че може би се дължеше на алкохола, или на отслабването на действието му, но това много ме разчувства.

Известно време стояхме мълчаливо и наблюдавахме трепкащото пламъче на свещта пред нас. Сенките между колоните сякаш също се движеха и хвърляха тъмни шарки по земята и пода.

— Този Аластър защо мрази толкова силно графа? Нещо лично ли е?

Гидиън започна да си играе с една от къдриците, които падаха върху раменете ми.

— Зависи от гледната точка. Това, което толкова гръмко наричат Флорентински алианс, в действителност е съществуващо от столетия семейно предприятие. По време на пътуванията си в XVI век по невнимание графът се е спречкал във Флоренция с фамилията на конт Ди Мадроне. Или казано по-точно, способностите му са останали неразбрани. Пътуването във времето се оказало несъвместимо с религиозните схващания на конта. Освен това, явно е имало и някакво недоразумение с дъщеря му... Във всеки случай той е бил убеден, че си има работа с демон и се е почувствал призван от Господ да унищожи това адско изчадие. — Изведнъж гласът на Гидиън прозвуча съвсем близо до ухото ми и преди да продължи с разказа си, устните му докоснаха шията ми. — Когато конт Ди Мадроне починал, неговият син наследил мисията му, а след това и синът на неговия син и така нататък. Лорд Аластър е последният от редицата фанатични арогантни ловци на демони.

— Разбирам — отвърнах, което не отговаряше съвсем на истината. Но пък съвпадаше с онова, което по-рано бях видяла и чула. — Я кажи, да не би в момента да ме целуваш?