Сапфиреносиньо

— Днес е толкова мил — прошепнах на Гидиън, докато вървяхме след Сен Жермен. — Знаеш ли, последния път адски ме бе наплашил, но днес го чувствам като свой дядо или близък роднина. Някак си го харесвам. Беше толкова мило от негова страна да ти подари цигулката "Страдивариус". Сигурно ще получиш цяло състояние, ако я продадеш на търг в eBay. Опа, всичко наоколо продължава да е много нестабилно.

Гидиън обгърна талията ми с ръка.

— Кълна се, ще те убия, когато приключим с това тук — измърмори той.

— Фъфля ли вече?

— Все още не, но съм сигурен, че и това ще стане.

— Не ви ли казах, че ще пристигне всеки момент? — Лорд Бромптън постави едната си ръка върху раменете на мъжа с лъскавото златно ламе, а другата върху тези на графа. — Осведомиха ме, че вече се познавате. Лорд Аластър, никога не сте споменавали и дума за това, че познавате лично известния граф Сен Жермен.

— Това не е нещо, с което обичам да се хваля — отвърна лорд Аластър арогантно.

Облеченият в черно мъж с мургав тен, който стоеше малко зад него, допълни с дрезгав глас:

— Така е. — Черните му очи буквално прогаряха дупки в лицето на графа, така че не оставаше никакво съмнение колко дълбоко го мразеше.

За миг си помислих, че под пелерината си крие шпага, която възнамерява да извади всеки момент. А защо изобщо носеше такава пелерина, бе загадка за мен. Първо, беше достатъчно топло, и второ, в това празнично обкръжение изглеждаше странен и неучтив.

Лорд Бромптън се усмихваше радостно на всички, сякаш изобщо не усещаше враждебното настроение.

— Лорд Аластър, каква радост! Макар от нашето запознанство да са минали години, аз никога не ви забравих — рече графът.

Тъй като стоях зад него, не можех да видя лицето му, но звучеше, сякаш се усмихваше. Гласът му бе дружелюбен и ведър.

— Все още си спомням нашите разговори за робството и морала, и колко удивително бе за мен умението ви да разграничите двете неща едно от друго, точно като баща ви.

— Графът никога не забравя — рече домакинът ентусиазирано. — Мозъкът му е феноменален! През последните дни, прекарани в неговата компания, научих много повече, отколкото през целия си живот преди това. Например знаехте ли, че графът е в състояние да създава изкуствени скъпоценни камъни?

— Да, известно ми е. — Погледът на лорд Аластър, ако това изобщо бе възможно, стана още по-мрачен, а придружителят му задиша тежко, като някой, който е на път да изпадне в амок* и да започне да буйства. През цялото време зяпах запленена пелерината му.

* Пристъп на внезапна агресия и умопомрачение. — Бел. прев.

— Доколкото си спомням, науките не са любимото занимание на лорд Аластър — каза графът. — О, колко нелюбезно от моя страна! — Той направи крачка встрани и разкри двама ни с Гидиън. — Исках да ви представя тези двама очарователни младежи. Честно казано, това бе единствената причина, поради която днес съм тук. На моята възраст човек не ходи по вечерни сбирки и се отправя рано към леглото.

Зървайки спътника ми, очите на лорда се разшириха невярващо. Лорд Бромптън промуши масивното си тяло между двама ни с Гидиън.

— Лорд Аластър, позволете да ви представя сина на виконт Батън. И повереницата на виконта — очарователната госпожица Грей.

Реверансът ми не се получи толкова почтителен, колкото изискваше етикетът, по две причини: от една страна, се боях да не загубя равновесие, а от друга, лордът се държеше толкова арогантно, че съвсем забравих за ролята си на бедната повереница на виконт Батън. Хей, аз самата бях внучка на лорд с дълго и славно родословие, пък и в наше време потеклото изобщо нямаше значение — всички хора бяха равни, нали така?

По всяко друго време погледът на лорд Аластър щеше да накара кръвта ми във вените да замръзне, но пуншът бе надежден антифриз, затова отвърнах на погледа му с възможно най-голямо достойнство. Но той и без това не ме удостои задълго с вниманието си, защото не изпускаше Гидиън от очи, а през това време лорд Бромптън весело бъбреше.

Никой не си направи труда да представи облеченият в черно придружител на лорд Аластър и изглежда, никой не забеляза как той се взираше в мен над рамото на лорда и ръмжеше:

— Ти! Демонът със сапфирените очи! Много скоро ще отидеш в ада!

Моля? Това вече наистина бе прекалено. Погледнах към Гидиън, който бе извадил на показ леко напрегната усмивка, търсейки помощта му. Но той проговори едва когато домакинът ни поиска да се отдалечи, за да доведе съпругата си, както и да донесе няколко чаши пунш.

— Моля, не си правете труда, лорд Бромптън. И бездруго скоро трябва да тръгваме. След дългото боледуване, сестра ми все още се чувства леко отпаднала, а и не е привикнала към будуването до късно. — Той отново обви талията ми с едната си ръка, а другата постави върху лакътя ми. — Както виждате, тя малко залита.

Колко беше прав! Земята под краката ми наистина се люлееше неприятно. С чувство на благодарност се облегнах на него.

— О, ей сега се връщам! — извика домакинът ни. — Съпругата ми със сигурност ще успее да ви убеди да останете.