Сапфиреносиньо

— Пен. Знам, какво ще пея. "Don’t cry for me, Argentina"*. Знам целия текст, а и мюзикълите са вечни, не смяташ ли? Но може би не са чували за Аржентина...

* Песен на Джули Ковингтън от мюзикъла "Евита", който разказва за живота на аржентинката Ева Перон (1919-1952). — Бел. ред.

— Не искаш да се изложиш пред толкова много хора, нали?

Опитът му да ме накара да се изплаша беше сладък, но при тези обстоятелства — напразен.

— Чуй сега — прошепнах му поверително. — Тези хора изобщо не ме притесняват. Първо, защото са мъртви от двеста години, и второ, всички са в чудесно настроение и пияни. Освен теб, разбира се.

Изпъшквайки, Гидиън подпря челото си с ръка и лакътят му удари няколко клавиша на пианото, издавайки поредица от тонове.

— Знаете ли... ъъъ... знаете ли случайно "Memory"? От "Котките"*? — попитах господин Мърчант.

* Известен мюзикъл на Андрю Лойд Уебър. — Бел. прев.

— О, не, искрено съжалявам — отвърна той.

— Няма нищо, тогава ще пея акапелно* — казах уверено и се обърнах към публиката. — Песента се казва "Memory" и се разказва за... една котка, страдаща от любовна мъка. Но по принцип се отнася и за хора, реално погледнато.

* Пеене без музикален съпровод. — Бел. прев.

Гидиън отново бе вдигнал глава и ме гледаше невярващо.

— Моля те... — повтори още веднъж той.

— Няма да разкажем за това на никого — предложих. — Става ли? Това ще си остане наша тайна.

— Моментът настъпи! Сега великолепната, неповторима и чудно красива госпожица Грей ще пее за нас! — извика лорд Бромптън. — За първи път пред публика!

Би трябвало да съм развълнувана, защото разговорите секнаха и всички погледи се насочиха към мен, но не бях. Ах, колко божествен беше този пунш! Непременно трябваше да поискам рецептата.

Какво точно исках да пея?

Гидиън възпроизведе няколко тона на спинета и аз веднага разпознах мелодията. "Memory" Да, точно така. Усмихнах му се с благодарност. Колко мило от негова страна да се включи в представлението. Поех си дълбоко въздух. При тази песен първият тон беше изключително важен. Ако го прецакаш, спокойно можеш да спреш да пееш. Стихът трябваше да се изпее кристално ясно и в същото време ненатрапчиво да изпълни залата. Зарадвах се, защото успях да го докарам като Барбара Стрейзънд.

Нощем

нито звук по паважа

няма спомен луната

само самотно се смее.

Я виж ти! Явно Гидиън умееше да свири и на пиано. И никак не бе зле. О, боже, ако вече не бях така ужасно влюбена в него, то сега със сигурност щях да се влюбя. Дори не му се налагаше да гледа клавишите, а се взираше единствено в мен. И изглеждаше леко изумен, като някой, който току-що е направил смайващо откритие.

Спомени,

изплуват под лунна светлина самотни

и се замечтавам за отминалите дни.

Пеех само за него. Залата имаше страхотна акустика, звучеше почти така, сякаш пеех с микрофон. А може би се дължеше на факта, че всички бяха напълно утихнали.

Нека спомените оживим отново.

Беше много по-хубаво, отколкото да играя на СингСтар. Бе наистина, наистина невероятно. И макар да бе само един прекрасен сън — който бащата на Синтия всеки момент щеше да прекъсне, като влезе в стаята и излее върху нас яда си — този миг просто си струваше.

И отново никой не би ми повярвал.

Времето е просто дума.

То е като стих без рима,

И всичко е в твои ръце.*

"БОН ДЖОУВИ"

* Из песента  "Next 100 years"  — Бел. прев.

Глава 11

Колко жалко, че песента бе толкова кратка. Изкушавах се да съчиня в движение още една строфа, но това можеше да развали доброто общо впечатление, така че се отказах. Затова с лека тъга запях любимия си пасаж и отново стигнах до извода, че в текста не ставаше дума само за котки.

Ако ме докоснеш,

щастие що е ще познаеш.

Виж, нов ден настъпва.

Може би се дължеше на пунша — да, със сигурност бе заради него — но гостите на соарето изглежда харесаха представлението ни точно толкова, колкото и италианските оперни арии преди това. Във всеки случай аплодираха въодушевено и докато лейди Бромптън забързано пристъпяше напред, аз се наведох към Гидиън и казах искрено:

— Благодаря! Беше наистина много мило от твоя страна! А и свириш толкова прекрасно!

Той отново подпря главата си с ръце, сякаш не можеше да повярва какво бе направил.

Лейди Бромптън ме прегърна, а господин Мърчант ме целуна прекомерно възторжено и по двете бузи, нарече ме "златен глас" и поиска да изпълня още нещо на бис.

Бях в толкова прекрасно настроение, че веднага щях да се съглася, но в този миг Гидиън се съвзе от вцепенението си, изправи се и улови китката ми.