Сапфиреносиньо

— Да — отвърнах тихо и също заръкоплясках, стараейки се да не го правя като малко дете в пясъчник. — Не е лесно да накараш кристалните полилеи да зазвънтят. — Движението наруши чувствителното ми равновесие и залитнах леко. Гидиън ме хвана.

— Не мога да повярвам — каза сърдито, доближил устни съвсем близо до ухото ми. — Тук сме от по-малко от два часа, а ти си тотално пияна! Какво, по дяволите, си въобразяваш?

— Ти каза тотално, ще те издам пред Джордано — изкисках се. При цялата врява наоколо, никой не можеше да ни чуе. — Освен това, вече е прекалено късно да мрънкаш. Отиде коня у реката, или по-точно в специалния пунш. — Изхълцах. — Опа, пардон. — Огледах се. — Ама другите са много по-пияни от мен, така че, моля, без фалшиво морално възмущение. Държа всичко под контрол. И спокойно можеш да ме пуснеш, стабилна съм като скала в прибой.

— Предупреждавам те... — изръмжа тихо Гидиън, но след това действително ме пусна.

За всеки случай, разкрачих леко крака за по-голяма опора, все пак под големите поли на роклята ми никой нямаше да забележи.

Графът ни наблюдаваше развеселен, изражението му излъчваше единствено бащинска гордост. Хвърлих му скришом поглед и получих усмивка, която стопли сърцето ми. Защо ли съм се страхувала толкова много от него? С усилие успях да извикам в съзнанието си разказа на Лукас: този мъж бе прерязал гърлото на собствения си прародител...

Лейди Бромптън отново отиде отпред и благодари на господин Мърчант и лейди Лавиния за изпълнението им. А след това (преди госпожица Феърфакс да е успяла да се надигне отново от мястото си) помоли за силни аплодисменти за днешния почетен гост — пътувалият в далечни страни, тайнствен, и много известен граф Сен Жермен.

— Той ми обеща да ни посвири днес на цигулката си — каза тя и лорд Бромптън, носейки калъф за цигулка, дотича толкова бързо, колкото му позволяваше дебелото му шкембе. Публиката, изпаднала в блаженство, благодарение на пунша, направо полудя от въодушевление. Наистина, това бе едно мегаяко парти.

Графът се усмихваше, докато вадеше цигулката от калъфа, и започна да я настройва.

— Никога не би ми хрумнало да ви разочаровам, лейди Бромптън — каза той с нежен глас. — Но старите ми пръсти вече не са толкова сръчни, както едно време, когато свирех в дует с прочутия Джакомо Казанова във френския двор... А и подаграта малко ме мъчи през последните дни...

Всеобщ шепот и разочаровани въздишки се понесоха из залата.

— ...и затова тази вечер искам да предоставя цигулката на моя млад приятел — продължи графът.

Гидиън погледна малко стреснато и поклати глава. Но когато Сен Жермен вдигна вежда и каза: "Моля!", той взе инструмента и лъка с лек поклон и отиде отпред до пианото.

Графът пое ръката ми в своята.

— А ние двамата ще се настаним върху канапето и ще се наслаждаваме на концерта. О, няма причина да трепериш. Седни, детето ми. Ти не знаеш, но от вчера следобед с теб сме най-добри приятели. Тъй като проведохме един наистина, наистина задушевен разговор и можахме да изгладим всички различия.

"Ъ?"

— Вчера следобед? — повторих.

— От моя гледна точка. За теб тази среща ще се случи в бъдещето. — Той се засмя. — Обичам, когато е сложно, забелязала ли си?

Зяпнах го слисано. В този миг Гидиън започна да свири и аз напълно забравих какво се канех да попитам.

О, боже! Може и да се дължеше на пунша, но... еха! Това с цигулката беше наистина секси. Дори и само начинът, по който Гидиън я държеше в ръце, а после я сложи под брадичката си! Не беше нужно да прави нищо повече, защото вече бях загубена. Дългите му мигли хвърляха сянка върху бузите му, а косата му падаше върху лицето, когато вдигна лъка и го прокара по струните. Докато първите тонове изпълваха залата, спрях да дишам, толкова бяха нежни и разтапящи. Изведнъж ми се доплака. До този миг цигулките бяха стояли най-отзад в списъка ми с любими инструменти, харесваха ми само във филмовата музика, като подчертаване на специалните моменти. Но това, което се случваше сега, беше невероятно красиво: горчиво-сладката музика и младежът, който я изтръгваше от инструмента. Всички слушаха останали без дъх, а Гидиън свиреше напълно вглъбено, сякаш бе сам в залата.

Забелязах, че плача, едва когато графът ме докосна по бузата и нежно улови една сълза с пръста си. Подскочих изплашено. Той ми се усмихна и в тъмнокафявите му очи се виждаше топъл блясък.

— Не трябва да се срамуваш — каза тихо. — Ако бе реагирала другояче, щях да съм много разочарован.

Бях изумена заради усмивката, която му отправих в отговор. (Наистина! Как можах! Това беше мъжът, който ме бе душил!)

— Каква е тази мелодия? — попитах.

Графът сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че предстои да бъде композирана.

Когато Гидиън приключи, залата избухна в аплодисменти. Той се поклони с усмивка и успешно се противопостави на виковете за още, но не чак толкова успешно на прегръдката на красивата лейди Лавиния. Тя се увеси на ръката му и не му остави друг избор, освен да я довлече до канапето ни.