Сапфиреносиньо

Невероятно колко беше нахален. Но във времена, когато жените не са имали право да гласуват, не беше учудващо, че спрямо тях липсваше всякакъв респект.

Постепенно приказките и смехът заглъхнаха, когато госпожица Феърфакс, мършава персона с тръстиковозелена рокля, пристъпи към пианото, седна пред него, разстла полите си и натисна клавишите. Не свиреше никак лошо. Единственото, което дразнеше, бе пеенето й. Достигаше невероятни висини. Още мъничко по-висока тоналност и човек можеше да я сбърка със свирка за куче.

— Ободряващо, нали? — Господин Мърчант се погрижи чашата ми отново да бъде напълнена. За мое изумление (и донякъде успокоение), той опипа съвсем открито и гърдите на лейди Бромптън, под претекст, че там е видял косъм. Изглежда, това не впечатли особено домакинята ни, тя само го нарече сластолюбец и го перна с ветрилото по пръстите. (Аха! Ето за какво в действителност служеха ветрилата!) После с братовчедка й ме заведоха до едно канапе на сини цветя в близост до прозорците и ме настаниха между тях двете.

— Тук ще сте на сигурно място от лепкави пръсти — каза лейди Бромптън и потупа майчински коляното ми. — Само ушите ви все още са застрашени.

— Пийте! — посъветва ме тихо братовчедка й. — Ще ви е от полза. Госпожица Феърфакс едва сега започва.

Канапето бе необичайно твърдо, а облегалката толкова полегата, че бе невъзможно да се облегна на нея, освен ако не исках да потъна в него, заедно с многото ми фусти. Съвсем очевидно бе, че канапетата от XVIII век не бяха направени с цел да стимулират лентяйстването.

— Не знам... не съм свикнала да пия алкохол — отвърнах колебливо.

Единственият ми сблъсък с алкохола бе преди две години, на едно пижамено парти в дома на Синтия. Едно напълно безобидно парти. Без момчета, затова пък с чипс и филма "Училищен мюзикъл" на дивиди. И цяла купа, пълна с ванилов сладолед, портокалов сок и водка... Коварното при водката е, че заради ваниловия сладолед изобщо не може да се усети и явно на всеки се отразяваше различно. Докато след три чашки Синтия отвори прозореца и силно изкрещя: "Зак Ефрон, обичам те!", озвучавайки цял Челси, Лесли бе надвесила глава над тоалетната чиния и повръщаше. Пеги се бе обяснила в любов на Сара ("Ти си тооолкоз касива, ужени съ за мен"), а Сара се разрева, хълцайки, без никаква причина. Но при мен беше най-зле. Разскачах се върху кревата на Синтия и без прекъсване, като зациклила грамофонна плоча, запях с цяло гърло "Breaking free"*. Когато бащата на Синтия влезе в стаята, му поднесох четката за коса на съученичката си, която използвах вместо микрофон, и извиках: "Пей с мен, плешивецо! Разлюлей малко бедра!". А на следващия ден изобщо не можех да си обясня как съм могла да направя такова нещо.

* Песен от филма "Училищен мюзикъл". — Бел. прев.

След тази доста срамна случка, двете с Лесли решихме от тук насетне да заобикаляме отдалече алкохола (а през следващите няколко месеца и бащата на Синтия) и досега стриктно се бяхме придържали към това си решение. Макар понякога да бе доста странно да сме единствените трезви измежду множество подпийнали симпатяги. Като сега например.

Отново усетих върху себе си погледа на графа, който се намираше в другия край на помещението, и по тила ми полазиха неприятни тръпки.

— Говори се, че владее изкуството да чете мисли — прошепна лейди Бромптън до мен и в този миг реших временно да премахна забраната за алкохол. Само за тази вечер. И щях да си позволя само няколко глътки. Колкото да забравя страха си от граф Сен Жермен. Както и от всичко останало.

Специалният пунш на лейди Бромптън действаше изумително бързо, и то не само при мен. След втората чашка всички намериха пеенето за значително по-малко ужасно, след третата започнахме да тактуваме с крак, а аз бях на мнение, че никога досега не съм била на толкова приятно парти. И наистина — хората бяха много по-отпуснати, отколкото бях предполагала. А и осветлението бе наистина грандиозно. Защо по-рано не ми бе направило впечатление, че благодарение на стотиците свещи, всеки в залата имаше тен, сякаш е покрит със златен варак*. Дори и графът, който от време на време ми се усмихваше от отсрещната страна на залата.

* Тънко метално фолио. — Бел. прев.

Четвъртата чаша накара тревожния ми вътрешен глас ("Бъди внимателна! Не вярвай на никого!") окончателно да замълчи.

Единствено фактът, че Гидиън, изглежда, имаше очи само за жената в зелената рокля, пречеше на доброто ми душевно състояние.

— Ушите ни изтърпяха достатъчно — реши лейди Бромптън най-накрая, изправи се, ръкопляскайки и отиде отпред при пианото. — Скъпа моя госпожице Феърфакс, както винаги изпълнението ви бе превъзходно — каза тя, докато целуваше госпожицата по двете бузи и после я настани върху най-близкия стол. — А сега моля всички за сърдечните ви аплодисменти за господин Мърчант и лейди Лавиния, не, не... не искам да чувам възраженията ви, знаем, че вие двамата сте се упражнявали тайно заедно.