Сапфиреносиньо

— Освен теб, там няма кой да ми се обажда.

— А пък аз нямам номера ти. Въпреки това, може ли да хвърля един поглед в чантичката ти?

— Казва се ретикюл — отвърнах и му я подадох, свивайки небрежно рамене.

— Шишенце с амоняк, кърпичка, парфюм, пудра... много примерно. Точно както трябва да бъде. Хайде, ела! — Върна ми я, хвана ръката ми и ме поведе през входната врата, която господин Уитман заключи след нас.

Вече вътре, Гидиън забрави да пусне ръката ми и добре направи, защото в противен случай в последния миг щях да изпадна в паника и да побягна. В свободното пространство пред олтара Фолк де Вилърс и господин Марли, под скептичния поглед на свещеника (облечен с церемониални одежди, като за служба), тъкмо се канеха да извадят хронографа от Ковчега... ъъъ... ковчежето. Доктор Уайт измери помещението с големи стъпки и каза:

— От четвъртата колона единайсет стъпки наляво, така ще сме абсолютно сигурни.

— Не гарантирам, че църквата ще е празна в 18:30 часа — рече свещеникът притеснено. — Органистът обича да остава до по-късно, а има и някои енориаши, които обичат да ме заговарят, а тях трудно ще...

— Не се притеснявайте — прекъсна го Фолк де Вилърс. Хронографът вече бе поставен върху олтара. Светлината на следобедното слънце се отразяваше в цветните прозорци на църквата и караше скъпоценните камъни да изглеждат огромни. — Ние ще сме тук и след службата ще ви помогнем да се отървете от паството си. — Той погледна към нас. — Готови ли сте?

Гидиън най-сетне пусна ръката ми.

— Аз ще тръгна пръв.

Свещеникът отвори широко уста от почуда, когато видя как Гидиън просто изчезна във водовъртеж от искряща бяла светлина.

— Гуендолин... — Докато Фолк взимаше ръката ми и поставяше пръста ми в хронографа, ми се усмихна окуражаващо. — Ще се видим отново точно след четири часа.

— Дано — измърморих и в този миг иглата прониза плътта ми, помещението се изпълни с червена светлина и аз затворих очи.

Когато отново ги отворих, залитнах леко и някой ме хвана за рамото.

— Всичко е наред — прошепна Гидиън в ухото ми.

Почти нищо не се виждаше. Само една-единствена свещ осветяваше пространството около олтара. Останалата част от църквата тънеше в зловеща тъмнина.

— Bienvenue*! — чу се дрезгав глас от същата тази тъмнина и въпреки че го очаквах, трепнах уплашено.

* Добре дошли! (фр.) — Бел. прев.

Мъжка фигура се отдели от една колона и на светлината от свещта разпознах бледото лице на Ракоци, приятеля на графа. Както и при първата ни среща, ми напомни на вампир — в черните му очи липсваше всякакъв блясък и на слабата светлина още повече приличаха на зловещи черни дупки.

— Мосю Ракоци — поздрави го Гидиън на френски и любезно се поклони. — Радвам се да ви видя. Вече се познавате с придружителката ми.

— Разбира се. За тази вечер, мадмоазел Грей. За мен е истинско удоволствие. — Ракоци се поклони на свой ред.

— Ъъъ, tres*... — промърморих. — Много ми е приятно — преминах на английски. Човек никога не знае какво може неволно да изтърси на чужд език, особено когато е "на Вие" с него.

* Много (фр.). — Бел. прев.

— Моите хора и аз ще ви придружим до къщата на лорд Бромптън — рече той.

За мой ужас, въпросните мъже не се виждаха, но когато последвахме Ракоци през църквата към вратата, можех да ги чуя как дишат и се движат в тъмното. Отвън на улицата също не можах да видя никого, въпреки че се огледах множество пъти. Беше студено и ръмеше ситен дъждец. Ако уличните лампи вече съществуваха, тогава на тази улица всички бяха счупени. Беше толкова тъмно, че дори не можех да видя добре лицето на Гидиън, който вървеше до мен. Струваше ми се, сякаш сенките навсякъде около нас оживяваха, дишаха и тихо подрънкваха. Вкопчих се в ръката му. Само да е посмял да ме пусне сега!

— Това са моите хора — прошепна Ракоци. — Добри, изпитани в битка, мъже от народа на куруците. На връщане също ще осигурим безопасността ви и ще ви ескортираме.

Колко успокояващо.

Домът на лорд Бромптън не беше далеч и колкото повече се приближавахме, толкова повече се разведряваше обстановката. Господарската къща на "Уишор Стрийт" бе ярко осветена и създаваше впечатление за уют.

Хората на Ракоци останаха скрити в сенките. Той сам ни придружи до къщата, където в голямото преддверие помпозно стълбище с вити перила водеше до първия етаж и където ни очакваше лично лорд Бромптън. Беше точно толкова дебел, колкото си го спомнях, а от светлината на многото свещи мазното му лице бе лъснало.

С изключение на лорда и четирима лакеи, преддверието беше празно. Прислужниците, старателно строени в редица до една врата, очакваха по-нататъшни заповеди. Предварително обявеното общество никакво не се виждаше, но до слуха ми достигаха глъчка и отделни акорди на мелодия.

Докато Ракоци се оттегляше с поклон, ми се изясни защо лорд Бромптън ни посрещаше лично тук, преди някой друг да ни е видял. Увери ни колко е радостен да ни види и колко се е наслаждавал на първата ни среща, но че "хм... хм..." ще е по-добре точно тази среща да не се споменава пред жена му.