Сапфиреносиньо

— Смятам, че Лесли наистина прилича малко на голдън ретривър — бе казал Ксемериус и виждайки изпълнения ми с укор поглед, бързо бе добавил: — Обичам кучетата, както много добре знаеш! Те са толкова умни животни.

Да, Лесли наистина беше умна. Бе успяла да разшифрова тайната в книгата за зеления ездач. Но мъчително отброения резултат бе малко разочароващ. Представляваше още един цифров код с две букви и странни чертички.

Петдесет и едно нула три нула четири едно точка седем осем С запетая нула нула нула осем четири девет точка девет едно И.

Наближаваше почти полунощ, когато се промъкнахме в библиотеката, минавайки през цялата къща, тоест само двете с Лесли се промъквахме, Ксемериус летеше пред нас. Там претърсвахме рафтовете поне час за нови указания. Петдесет и първата книга на третия ред... петдесет и първия ред, трийсета книга, страница четири, ред седми, осма дума... но без значение от кой край започвахме да броим, не стигнахме до нищо смислено. Накрая започнахме произволно да изваждаме книги от библиотеката и да ги тръскаме, с надеждата да открием други записки. Но въпреки всичко, Лесли бе изпълнена е надежда. Бе записала кода върху, една бележка, която непрестанно вадеше от джоба на панталона си и я разглеждаше.

— Това означава нещо — мърмореше си тя непрекъснато. — И аз ще открия какво.

След това най-сетне си легнахме.

На сутринта будилникът ми грубо ме изтръгна от съня — и от този момент нататък мислех почти само за соарето.

— Мосю Джордж идва, за да те вземе — изтръгна ме от мислите ми мадам Росини. Подаде ми една чантичка, моят ретикюл, и аз се зачудих дали в последната секунда да не мушна вътре японския нож. Обратно на съвета на Лесли, се отказах да го залепя с тиксо към бедрото ми. С моя късмет, сигурно сама щях да се нараня, а и за мен беше истинска загадка как, в случай на опасност, щях да достигна под огромната пола до ножа и да отлепя тиксото от крака си.

Когато господин Джордж пристъпи в ателието, мадам Росини тъкмо драпираше един голям, изящно бродиран шал около раменете ми, а после ме целуна по двете бузи.

— Късмет, лебедова шийке — пожела ми тя. — И да ми я върнете жива и здрава, мосю Джордж.

Той се усмихна малко измъчено. Не ми се стори толкова закръглен и спокоен, както обикновено.

— За съжаление, това не зависи от мен, мадам. Ела, момичето ми, има няколко души, които искат да се запознаят с теб.

Вече бе станал ранен следобед, когато се качихме на горния етаж и отидохме в драконовата зала. Обличането и правенето на прическата ми бе отнело над два часа. Докато вървяхме, господин Джордж бе необичайно мълчалив и аз се концентрирах върху това да не настъпя полите на роклята. Нямаше как да не си спомня последното ми посещение в XVIII век и се замислих колко ще е трудно с този обемист тоалет да избягам от разни мъже с шпаги.

— Господин Джордж, бихте ли ми обяснили какъв е този Флорентински алианс? — попитах, поддавайки се на внезапен импулс.

Той се спря на място.

— Флорентинският алианс? Кой ти е казал за тях?

— Всъщност никой — отвърнах с въздишка. — Но от време на време се случва да подочуя нещо. Питам, само защото... ме е страх. Онези типове, които ни нападнаха в Хайд Парк, бяха от алианса, нали?

Господин Джордж ме погледна сериозно.

— Може би. Дори е много вероятно. Но не се бой. Не мисля, че днес можете да очаквате нападение. Заедно с графа и Ракоци сме взели всички възможни предохранителни мерки.

Отворих уста, за да кажа нещо, но господин Джордж не ме остави да продължа.

— Е, добре, ще ти кажа, тъй като иначе няма да се успокоиш. Действително стигнахме до извода, че през 1782 година в редиците на пазителите е имало предател, може би същият мъж, който в предходните години е издавал информация, довела до опитите за покушение над граф Сен Жермен в Париж, Доувър, Амстердам и в Германия. — Той почеса темето си. — Но в хрониките този човек не се посочва поименно. Въпреки че графът е успял да разбие Флорентинския алианс, предателят в редиците на пазителите никога не е разкрит. Вашите посещения в 1782 година трябва да помогнат това да се случи.

— Според Гидиън, Люси и Пол имат нещо общо с това.

— Действително има някои улики, които навеждат на подобно предположение. — Господин Джордж посочи вратата на драконовата зала. — Но сега нямаме време да навлизаме в детайли. Помни, каквото и да се случи, стой близо до Гидиън. Ако бъдете разделени, се скрий някъде на сигурно място, където да изчакаш връщането си в наше време.

Кимнах. Поради някаква причина устата ми пресъхна.

Господин Джордж отвори вратата и ме пусна да мина първа. С огромната ми рокля едва успях да се промуша покрай него. Залата беше пълна с хора, които ме зяпнаха и от притеснение лицето ми веднага се изчерви. Освен доктор Уайт, Фолк де Вилърс, господин Уитман, господин Марли, Гидиън и неповторимия Джордано, под огромния дракон стояха още петима мъже с тъмни костюми и сериозни лица.