Сапфиреносиньо

Той се спря на място.

— Стига, Гуендолин, нали не мислиш сериозно, че съм се хванал на историята с дядо ти? Сякаш той съвсем случайно ще се озове в помещението, в което ти елапсираш! Точно толкова случайно, колкото Люси и Пол изникнаха при лейди Тилни. Или онези мъже в Хайд Парк.

— Да, точно така, аз лично им поръчах да дойдат, защото винаги съм искала да промуша някого с шпага. И да не забравяме за мечтата ми да видя мъж, на когото липсва половината лице! — изсъсках.

— Какво и защо ще направиш в бъдеще...

— О, по-добре млъкни! — извиках разгневено. — Толкова ми писна от всичко! От миналия понеделник живея като в кошмар, който не иска да свърши. Тъкмо реша, че съм се събудила и разбирам, че продължавам да сънувам. В главата ми се въртят милион въпроси, на които никой не отговаря и всички очакват, че ще дам най-доброто от себе си за нещо, което изобщо не разбирам! — Отново бях започнала да вървя, почти тичах, но Гидиън без усилие поддържаше темпото ми. В основата на стълбите нямаше никой, който да попита за паролата. И защо ли, след като всички входове се охраняваха като Форт Нокс*? Взимах по две стъпала наведнъж. — Никой не ме е питал дали изобщо искам всичко това. Трябва да се занимавам с откачен учител по танци, който непрестанно ме ругае, а "любимата" ми братовчедка се е заела да ми демонстрира всичко, което умее, но аз никога няма да успея да науча, а ти... ти...

* Във Форт Нокс се съхранява по-голямата част от златния резерв на САЩ, състоящ се от около 7750 тона злато. — Бел. прев.

Гидиън поклати глава.

— Ей, постави се и ти веднъж на мое място. — Сега вече невъзмутимостта му го бе напуснала. — И аз се чувствам по същия начин! А ти как щеше да се държиш с мен, ако знаеш, че рано или късно аз ще се погрижа някой да те фрасне с бухалка по главата? При това положение не ми се вярва да продължиш да ме смяташ за мил и невинен, нали?

— И без това не те смятам за такъв! — отвърнах сприхаво. — Знаеш ли какво? Вече дори мога да си представя как с удоволствие лично ще те фрасна с бухалка по главата.

— Виждаш ли — натякна ми Гидиън и отново се ухили.

Изсумтях ядосано. Тъкмо минавахме покрай ателието на мадам Росини. Под вратата се процеждаше светлина в коридора. Вероятно все още работеше над костюмите ни.

Гидиън се прокашля.

— Както казах, съжалявам. Сега вече можем ли да разговаряме нормално?

Нормално! Да си умреш от смях.

— Е, какво ще правиш довечера? — попита с най-любезния си и непринуден тон.

— Естествено, че усърдно ще се уча да танцувам менует, а преди да заспя, ще съчинявам изречения, в които не присъстват думите прахосмукачка, дигитален часовник, джогинг и сърдечна трансплантация — отвърнах заядливо. — А ти?

Гидиън погледна часовника си.

— Ще се срещна с Шарлот и брат ми и... ами ще видим. Все пак е събота вечер.

Да, разбира се. Да гледат колкото си искат, на мен ми бе дошло до гуша.

— Благодаря за придружаването до горе — казах възможно най-студено. — От тук нататък ще се оправя и сама.

— И без това ми е на път. И престани да тичаш. Трябва да избягвам прекомерно напрежение. Нареждане на доктор Уайт.

И въпреки че му бях толкова сърдита, за миг усетих да ме пробожда нещо като гузна съвест. Погледнах го косо.

— Ако на следващия ъгъл някой те фрасне по главата, да не кажеш после, че аз съм те подмамила?

Гидиън се усмихна.

— Все още не би направила такова нещо.

Никога не бих го сторила, помислих си. Без значение колко отвратително се държеше с мен. Никога нямаше да допусна някой да му причини болка. Която и да бе видял, в никакъв случай не съм била аз.

Арката пред нас бе осветена от светкавицата на апарат. Въпреки че вече се бе стъмнило, все още много туристи се разхождаха из Темпъл. На паркинга отсреща чакаше черната лимузина, която вече ми бе позната. Когато ни видя да се приближаваме, шофьорът слезе и ми отвори вратата. Гидиън изчака да се кача и се наведе надолу към мен.

— Гуендолин?

— Да? — Беше прекалено тъмно, за да видя ясно лицето му.

— Иска ми се да имаш по-голямо доверие в мен. — Прозвуча толкова сериозно и честно, че за миг загубих ума и дума.

— Иска ми се наистина да можех — отвърнах му.

Едва след като той затвори вратата и колата потегли, ми хрумна, че трябваше да отговоря: "И аз бих искала да имаш по-голямо доверие в мен".