Сапфиреносиньо

— А господин Джордж? Още тогава той е бил асистент на дядо ти — каза най-накрая.

— Действително го видях за кратко. Дядо му каза, че съм неговата братовчедка Хейзъл. Но той със сигурност отдавна ме е забравил, за него това е била една незначителна среща отпреди петдесет и пет години. — Сложих ръка върху стомаха си. — Мисля, че...

— Да — рече Гидиън и протегна ръка, но после явно размисли. — Всеки миг ще започне. Ела малко по-насам.

Помещението започна да се върти около мен, а после, залитайки, замигах на ярката светлина и чух господин Уитман да казва:

— Ето ви и вас.

Гидиън остави фенера върху масата и ме погледна за миг. Може и да си въобразявах, но този път в очите му прочетох нещо като съчувствие. Още веднъж избърсах скришом лицето си, но въпреки това учителят ми видя, че съм плакала. Освен него нямаше никой друг в стаята. Явно на Ксемериус му бе доскучало.

— Какво има, Гуендолин? — попита господин Уитман с възможно най-състрадателния си, събуждащ доверие, учителски тон. — Случило ли се е нещо?

Ако не го познавах по-добре, сигурно щях да се изкуша да избухна отново в сълзи и да му излея сърцето си. ("Тъпият Гидиън ме кара да страдам.") Но го познавах прекалено добре. Миналата седмица бе използвал същия тон, когато ни попита кой е нарисувал на дъската карикатурата на госпожа Каунтър.

— Смятам, че художникът има истински талант — бе казал, усмихвайки се развеселено.

Синтия (естествено!) веднага бе издала, че е Пеги и господин Уитман бе престанал да се усмихва и бе написал в дневника забележка на съученичката ни.

— Между другото, коментарът ми за таланта ти не беше лъжа. Талантът ти да се забъркваш в неприятности е направо забележителен — бе допълнил той.

— Е? — рече сега и се усмихна, достоен за доверие и съчувстващ. Но аз със сигурност нямаше да се вържа.

— Един плъх — измърморих. — Вие казахте, че няма... После крушката изгоря, а не ми бяхте дали фенер. Бях съвсем сама в тъмното с онзи гаден плъх. — За малко да допълня "ще се оплача на мама", но успях да се въздържа.

Учителят ми, изглежда, се смути.

— Съжалявам. Следващия път няма да забравим да ти дадем фенер. — После отново заговори със самоуверения си, учителски тон. — Сега ще бъдеш закарана до дома ти. Съветвам те да си легнеш рано. Утре ще е един много напрегнат за теб ден.

— Ще я заведа до колата — предложи Гидиън, докато взимаше черната кърпа от масата, с която винаги завързваха очите ми. — Къде е господин Джордж?

— На съвещание е — отвърна господин Уитман сбърчвайки чело. — Гидиън, смятам, че трябва да обърнеш внимание на тона, с който разговаряш. Прощаваме ти много неща, защото знаем, че в момента не ти е лесно, но трябва да проявяваш малко повече респект към членовете на вътрешния кръг.

Изражението на Гидиън дори не трепна, но учтиво рече:

— Прав сте, господин Уитман. Съжалявам. — После ми протегна ръка. — Идваш ли?

За малко да хвана протегнатата му ръка по инерция. Но това, че нямаше да успея да го направя, без напълно да издам чувствата си, ме сепна. Още малко ми оставаше отново да избухна в сълзи.

— Довиждане — казах на господин Уитман, като концентрирано се взирах в пода.

Гидиън отвори вратата.

— До утре — рече учителя ми. — Помнете и двамата: достатъчният сън е най-добрата подготовка.

Вратата се затвори след нас.

— Така значи, била си съвсем сама в тъмното с един гаден плъх — рече Гидиън и ми се ухили.

Направо не можех да повярвам. В продължение на два дни ми отправяше студени погледи, а през последните часове дори ме дари с няколко, които за малко да ме вледенят и вкочанясат, подобно на бедните животни в зимите след войната. А сега това? Малка шегичка, сякаш всичко е наред? А може би той беше садист, който може да се усмихва едва след като направо ме е унищожил?

— Няма ли да ми завържеш очите? — Не бях в настроение за тъпите му шеги и нека това му станеше ясно.

Той само сви рамене.

— Предполагам, че пътят ти е познат. Така че можем да пропуснем завързването на очите. Хайде, ела! — Отново приятелска усмивка.

За първи път виждах подземните коридори в моето време. Бяха измазани, а лампите по стените, част от които с детектори за движение, перфектно осветяваха пътя ни.

— Не е особено впечатляващо, нали? — рече Гидиън. — Всички коридори, които водят навън, са подсигурени със специални врати и аларми. Днес тук е толкова сигурно, като в сейф на банка. Но всичко това е изградено през седемдесетте. Преди това оттук е можело да се направи подземна разходка из половин Лондон.

— Не ме интересува — отвърнах сърдито.

— А за какво искаш да говориш?

— За нищо. — Как само можеше да се прави, че нищо не се е случило? Тъпата му усмивка и приветливият му тон адски ме вбесяваха. Забързах напред и въпреки че здраво бях стиснала устни, не можех да спра думите, които се изляха от тях. — Аз не мога така, Гидиън! Много е объркващо, когато в един момент ме целуваш, а в следващия се отнасяш с мен, сякаш дълбоко ме ненавиждаш.

Той замълча за миг, а после рече:

— Бих предпочел през цялото време да те целувам, вместо да те ненавиждам. Но ти не ме улесняваш.

— Нищо не съм ти направила.