Сапфиреносиньо

Силата се надига и затваря се кръгът...

Лъвът — с диамантената, горда грива,

Светлина сияйна чарът му разкрива,

При тази гледка дори слънцето се скрива,

Смъртта на гарвана края разбулва.

ИЗ ТАЙНИТЕ ЗАПИСКИ НА ГРАФ СЕН ЖЕРМЕН

Глава 9

Не попитах в коя година ме изпратиха, защото и без това нямаше никакво значение. Всъщност всичко изглеждаше както при последното ми идване. Зеленият диван стоеше в средата на помещението и аз го изгледах гневно, сякаш той беше виновен за всичко. Както и предишния път, пред скривалището на Лукас в стената бяха натрупани столове и аз се зачудих дали да не го изпразня. Ако Гидиън е заподозрял нещо — а това без съмнение бе така — първото, което ще му хрумне, е да претърси помещението, нали така? Можех да скрия нещата някъде в коридорите отвън и после да се върна, преди той да се е появил...

Трескаво започнах да избутвам встрани столовете, после отново размислих. Първо, не можех да скрия и ключа, тъй като след това трябваше да заключа вратата. И второ, дори и Гидиън да намери скривалището, как щеше да докаже, че е предназначено за мен? Просто ще се правя на глупава. Внимателно поставих столовете отново по местата им и се погрижих да залича издайническите следи в праха. После проверих дали вратата наистина е заключена и се настаних върху зеления диван.

Чувствах се малко като преди четири години, когато заради историята с жабата, двете с Лесли трябваше да чакаме в кабинета на директор Гилис, докато той се освободеше, за да ни прочете конско. Всъщност не бяхме направили нищо лошо. Синтия беше сгазила жабата с колелото си и тъй като след това не беше показала никакво чувство за вина (каза единствено: "Та това е само една тъпа жаба"), двете с Лесли, обзети от гняв, бяхме решили да отмъстим за горкото животно. Искахме да я погребем в парка, но преди това — така или иначе вече беше мъртва — си помислихме, че може би ще разтърси Синтия и за в бъдеще ще я направи по-чувствителна към жабите, в случай че отново срещне някоя, ако я сложим в супата й. Никой не би могъл да предположи, че като я види ще започне да крещи истерично. Във всеки случай директор Гилис се отнесе с нас като към двама извършители на тежко престъпление и за съжаление така и не забрави тази случка. Когато ни срещне днес някъде из коридорите на училището, винаги казва: "О, лошите момичета с жабата" и всеки път ние се чувстваме ужасно кофти.

За миг затворих очи. Гидиън нямаше причина да се отнася толкова лошо с мен. Не бях направила нищо лошо. Всички непрекъснато повтаряха, че не може да ми се има доверие, завързваха ми очите и никой не отговаряше на въпросите ми, така че беше напълно естествено да се опитам сама да открия какво всъщност се случва тук, нали така?

Защо ли се бавеше? Крушката на тавана изпука, а светлината премигна за миг. Тук долу беше ужасно студено. Може би ме бяха изпратили в някоя от онези студени следвоенни зими, за които леля Мади винаги разказваше. Просто страхотно. Водопроводите били замръзнали, а по улиците са лежали мъртви животни, вкочанени от студа. Тествах да видя дали дъхът ми образува бели облачета във въздуха. Не образуваше.

Светлината отново премигна и аз се изплаших. Ами ако се наложеше изведнъж да остана на тъмно? Този път никой не се сети да ми даде фенерче, и изобщо не можеше да се каже, че се бяха отнесли грижовно към мен. В тъмнината плъховете щяха да се престрашат да излязат от скривалищата си. Вероятно бяха гладни... А където имаше плъхове, хлебарките не бяха далеч. Дори призракът на едноръкия рицар тамплиер, за който бе споменал Ксемериус, щеше да заобиколи това място.

Пук-пук.

Това беше крушката.

Постепенно стигнах до заключението, че присъствието на Гидиън при всички положения е за предпочитане пред това на плъховете и призраците. Но той не идваше. Вместо това светлината премигваше, сякаш всеки миг ще й е последен.

Когато като малка се страхувах от тъмното, винаги си пеех и по навик сега също запях. Първо много тихо, а после все по-силно. Все пак тук нямаше никой, който да ме чуе.

Пеенето помогна срещу страха. А и срещу студа. След няколко минути дори светлината на крушката престана да трепти. Но после отново започна при песните на Мария Мена, а изглежда и Емилиана Торини също не й хареса. Затова пък на стари песни на "АББА" отвърна със спокойно, равномерно светене. За съжаление, не знаех много от тях и най-вече текстовете, но крушката приемаше и "ла-ла-ла, one chance in a lifetime, ла-ла-ла".

Пях часове наред. Или поне така ми се стори. След "The winner takes it all" (абсолютния хит на Лесли при любовна мъка) отново започнах "I wonder", като през това време танцувах из стаята, за да се стопля. Но след третото ми изпълнение на "Mamma mia" вече бях сигурна, че Гидиън няма да се появи.