Сапфиреносиньо

— Правеше впечатление на доста ядосана — отвърна господин Марли.

В този миг вратата отново се отвори и влезе господин Джордж. Той беше много задъхан и както винаги, когато бе напрегнат, олисялото му теме бе покрито със ситни капчици пот.

— Какво става тук?

Господин Уитман сбърчи чело.

— Томас? Гидиън каза, че заедно с Фолк сте на разговор с вътрешния министър.

— Така беше. Докато не ми се обади мадам Росини и не научих, че Гуендолин вече е била отведена, за да елапсира. — За пръв път го виждах наистина ядосан.

— Но Гидиън каза, че ти си му възложил... — отвърна господин Уитман, видимо объркан.

— Не съм! Гидиън, какво става тук? — Всякакво добродушие бе изчезнало от малките очички на господин Джордж.

— Мислех, че ще се радвате, ако ви отменим в това ви задължение — отвърна той равнодушно и скръсти ръце пред гърдите си.

— Благодаря за загрижеността — отвърна господин Джордж с открит сарказъм и попи капчиците пот от челото си с кърпа. — Но не беше нужно. А сега отивай веднага горе при мадам Росини.

— Искам да придружа Гуендолин. След вчерашния инцидент ще е по-добре, ако не остава сама.

— Глупости! — възрази господин Джордж. — Нямаме основание да предполагаме, че съществува каквато и да било опасност за нея, стига да не отива много назад във времето.

— Така е — съгласи се господин Уитман.

— Като например в 1956 година? — попита Гидиън провлечено и погледна господин Джордж право в очите. — Днес преди обяд се разрових малко в хрониките на пазителите и трябва да кажа, че тази година създава наистина впечатление за много спокойна. Изречението, което най-често се среща, гласи: "Няма необичайни произшествия". Това звучи като музика в ушите ни, нали?

Междувременно сърцето ми се бе качило в гърлото. Държанието на Гидиън можеше да се обясни само с това, че е открил какво наистина съм правила вчера. Но как, по дяволите, беше разбрал? Единствено миришех на цигари, което — макар и подозрително — едва ли можеше да му подскаже какво наистина се беше случило.

Господин Джордж отвърна на погледа му, без да трепне, макар също да изглеждаше малко объркан.

— Това не беше молба, Гидиън. Мадам Росини те очаква. Марли, вие също можете да вървите.

— Да, сър, господин Джордж, сър — измърмори адептът и още малко оставаше да козирува.

Когато вратата се затвори след него, възрастният мъж изгледа гневно Гидиън, който не се бе помръднал от мястото си. Дори учителят ми го гледаше с почуда.

— Какво чакаш? — попита старецът студено.

— Защо сте изпратили Гуендолин посред бял ден? Това не е ли против правилата? — попита Гидиън.

— Опа — възкликна Ксемериус.

— Гидиън, това не е твоя... — поде господин Уитман.

— Няма никакво значение по кое време на деня е била там — прекъсна го господин Джордж. — Тя е била в заключено помещение.

— Страх ме беше — отвърнах бързо и може би гласът ми прозвуча малко пронизително. — Не исках през нощта да съм сама в онова подземно помещение, точно до катакомбите...

Гидиън погледна към мен и отново повдигна едната си вежда.

— А, да, ти си една малка страхливка, напълно бях забравил. — Той се изсмя тихо. — 1956-а е годината, в която сте приет за член на ложата, нали, господин Джордж? Какво странно съвпадение!

Възрастният мъж сбърчи чело.

— Не разбирам какво намекваш, Гидиън — рече господин Уитман. — Но предлагам сега да отидеш при мадам Росини. Двамата с господин Джордж ще се погрижим за Гуендолин.

Гидиън отново погледна към мен.

— Имам следното предложение: ще приключа с пробата и после ще ме изпратите след Гуендолин, все едно в кое време. Така тя няма да има от какво да се страхува, ако е нощ.

— Само от теб — рече Ксемериус.

— Ти вече изпълни нормата си за днес, но ако Гуендолин се страхува... — каза учителят ми и ме погледна със съчувствие.

Не можех да му се сърдя. Предполагах, че в някаква степен наистина изглеждах уплашена. Сърцето ми все още биеше лудо и не бях способна да издам нито звук.

— От мен да мине, можем да го направим както предложи — рече господин Уитман, свивайки небрежно рамене. — Няма нищо лошо в това, нали, Томас?

Господин Джордж бавно кимна с глава, въпреки че изглеждаше така, сякаш мислеше тъкмо обратното. Върху лицето на Гидиън се появи доволна усмивка и той най-сетне изостави вдървената си стойка до вратата.

— Ще се видим малко по-късно — изрече триумфиращо, а на мен ми прозвуча по-скоро като заплаха.

Когато вратата се затвори след него, учителят ми въздъхна.

— Откакто го удариха по главата, се държи много странно, не смяташ ли, Томас?

— Определено.

— Може би ще трябва да си поговорим с него още веднъж за тона му към по-висшестоящи — каза господин Уитман. — За възрастта си е много... Е, да, подложен е на голямо напрежение, това също трябва да се има предвид. — После погледна окуражаващо към мен. — И така, Гуендолин, готова ли си?

Изправих се.

— Да — излъгах аз.

Гарванът с рубиненочервените крила,

Между световете чува на мъртъвците песента,

Едва опознал цената и мощта,