Сапфиреносиньо

Граф Сен Жермен с усмивка го изгледа как се отдалечава.

— Какъв добър човек, желанието му за хармония е толкова силно, че няма да понесе, ако се скараме.

Лорд Аластър измери Гидиън с нескрита враждебност в погледа.

— Ако правилно си спомням, тогава се представяше за някой си маркиз Уелдън. А днес е син на виконт. Явно, също като вас, протежето ви има склонност към самозванство. Колко жалко!

— Това се нарича дипломатически псевдоним — отвърна графът, все още усмихвайки се. — Но вие нищо не разбирате от тези неща. Както и да е, чух, че малката ви фехтовка, при срещата ви преди единайсет години, ви е доставила голямо удоволствие.

— Всяка фехтовка ми доставя удоволствие — рече лорд Аластър и се престори, че не е чул как придружителят му шепне: "Разгромете враговете божии с мечовете на ангелите и архангелите", и продължи невъзмутимо: — А и оттогава съм усвоил още някои тънкости. Докато през тези единайсет години вашето протеже, изглежда, е остарял само с няколко дни и както сам успях да се уверя, не е имал време да усъвършенства техниката си.

— Сам да се уверите? — изсмя се презрително Гидиън. — За целта трябваше лично да присъствате. Но вие изпратихте хората си, а за тях техниката ми беше напълно достатъчна. С което отново се доказа, че за такива неща е по-добре човек сам да се погрижи.

— Не трябваше ли вие... — Лордът присви очи. — О, вие говорите за инцидента от миналия месец в Хайд Парк. Правилно — за това трябваше лично да се погрижа. И без това хрумването беше спонтанно. Но без помощта на черна магия и едно... момиче едва ли щяхте да оживеете.

— Радвам се, че говорите така открито за това — рече графът. — Защото съм доста ядосан, откакто хората ви се опитаха да отнемат живота на моите млади приятели... Мислех, че агресията ви е концентрирана срещу мен самия. Сигурно разбирате, че няма да позволя това да се повтори.

— Вие правете това, което вярвате, че трябва да вършите, а аз ще сторя онова, което е редно — отвърна лордът, а придружителят му шептеше с хриптящ глас: "Смърт! Смърт на демоните!". Беше толкова странен, че не изключвах под пелерината си да е скрил лазерен меч. Определено му хлопаше дъската, но повече не смятах за нужно да игнорирам чудноватото му държане.

— Не са ни представили официално един на друг и си признавам, че изпитвам известни затруднения със старовремските маниери — казах му и го погледнах право в очите, — но все пак намирам тези приказки за смърт и демони за абсолютно неуместни.

— Не говори с мен, демоне! — рече Дарт Вейдър грубо. — За твоите сапфирени очи аз съм невидим! А ушите ти не могат да ме чуят!

— Да, хубаво би било да е така — казах и изведнъж ми се прииска да се прибера вкъщи. Или поне да поседна на канапето, нищо че имаше твърда облегалка. Цялата зала се люлееше около мен, подобно на кораб в открито море.

Гидиън, графът и лорд Аластър изглеждаха стъписани за миг. Напълно забравиха да си подмятат закодирани коментари и ме зяпнаха озадачено.

— Мечовете на моите потомци ще пронижат месата ви, Флорентинският алианс ще отмъсти за стореното на рода ми и ще заличи от лицето на земята онова, което не е желано от Бог — рече Дарт Вейдър, като не се обърна към никого конкретно.

— С кого говориш? — попита шепнешком Гидиън.

— С ей този там — отвърнах, вкопчих се още по-здраво в него и посочих Дарт Вейдър. — Някой трябва да му каже, че пелерината му е отврат... не отговаря на модата. И че аз не съм демон и не искам да бъда пронизана от мечовете на потомците му и заличена от лицето на земята. Ох!

Гидиън ме бе стиснал за ръката.

— Какво означава тази комедия, графе? — попита лорд Аластър и оправи парвенюшката брошка на шалчето си.

Сен Жермен не му обърна внимание. Погледът му под тежките клепачи бе насочен към мен.

— Колко интересно — рече той с тих глас. — Явно тя може да погледне право в черната ви, объркана душа, скъпи Аластър.

— Тя е толкова пияна, че си фантазира — каза Гидиън, — после изсъска в ухото ми. — Дръж си устата затворена!

От уплаха стомахът ми се сви болезнено, защото изведнъж ми стана ясно, че останалите не можеха да видят и чуят Дарт Вейдър, тъй като той бе един проклет призрак! Ако не бях толкова замаяна, щеше по-рано да ми хрумне тази твърде логична идея. Как можех да съм толкова глупава? Нито дрехите му, нито прическата му съответстваха на това столетие, но особено след като беше започнал с патетичното си бръщолевене, трябваше да се досетя кой, или по-точно какво, стоеше насреща ми.

Лорд Аластър наклони глава назад и каза:

— И двамата знаем чия душа служи на дявола, графе. С божията помощ ще предотвратя тези... същества изобщо да бъдат родени!

— Пронизани от мечовете на свещения Флорентински алианс — допълни Дарт Вейдър тържествено.

Сен Жермен се засмя.