Сапфиреносиньо

— Не, само почти — измърмори той с устни, почти докосващи кожата ми. — В никакъв случай не искам да се възползвам от факта, че си пияна и ме смяташ за бог. Но ми е трудно да се въздържа... — Затворих очи и отпуснах глава върху рамото му, а той ме притисна още по-плътно към себе си. — Както вече казах, не му е лесно на човек с теб. Когато сме заедно в църква, винаги ми хрумват порочни мисли...

— Има нещо, което не знаеш за мен — признах, притворила очи. — Понякога виждам... мога да... ами.!. да видя хора, които отдавна са мъртви... понякога мога да ги видя и да ги чуя. Както преди малко. Мисля, че мъжът, когото видях да стои до лорд Аластър, може да е онзи италиански конт.

Гидиън мълчеше. Вероятно в момента обмисляше как възможно най-тактично да ми препоръча добър психиатър.

Въздъхнах. Не трябваше да му казвам нищо. Сега, освен всичко друго, ме смяташе и за луда.

— Започва се, Гуендолин — рече той, отдръпна ме от себе си и ме завъртя така, че да мога да го погледна.

Беше прекалено тъмно, за да преценя изражението на лицето му, но видях, че не се усмихва. — Добре ще е, ако в секундите, през които ме няма, успееш да се задържиш права. Готова ли си?

Поклатих глава.

— Не точно.

— Сега ще те пусна — каза и в същия момент изчезна.

Бях сама в църквата с всичките онези тъмни сенки.

Но само няколко секунди по-късно усетих познатото чувство на замайване, тръгващо от стомаха и сенките се завъртяха вихрено около мен.

— Ето я и нея — каза гласът на господин Джордж.

Примигах на светлината. Църквата бе ярко осветена и в сравнение със златистата светлина от свещите в салона на лейди Бромптън, халогенните лампи бяха направо неприятни за очите.

— Всичко е наред — съобщи Гидиън, хвърляйки ми изучаващ поглед. — Можете да приберете медицинската си чанта, доктор Уайт.

Докторът изръмжа нещо неразбираемо. Действително олтарът беше оборудван с всевъзможни инструменти, които по-скоро можеха да бъдат видени в някоя операционна зала.

— Мили боже, господин Уайт, да не би това да е ендоскопска щипка? — Гидиън се засмя. — Добре е да се знае какво е мнението ви за соаретата в XVIII век.

— Исках да съм подготвен за всякакви ситуации — отвърна доктор Уайт, докато прибираше инструментите си в чантата.

— Очакваме с нетърпение доклада ви — каза Фолк де Вилърс.

— Първо да разкарам тези дрехи. — Гидиън развърза шалчето на врата си.

— Всичко ли мина... успешно? — попита господин Джордж, хвърляйки ми притеснен поглед.

— Да — отвърна Гидиън, докато се освобождаваше от шалчето. — Всичко мина според плана. Лорд Аластър пристигна малко по-късно от очакваното, но все пак навреме, за да ни види. — Той ми се ухили. — А Гуендолин се справи отлично. Дори истинската повереница на виконт Батън не би се държала толкова съвършено.

Не можах да възпра изчервяването си.

— За мен ще е истинско удоволствие да уведомя Джордано за това — рече господин Джордж с гордост в гласа и ми подаде ръката си. — Не че съм очаквал нещо друго.

— Не, разбира се — измърморих.

Каролайн ме събуди, шептейки:

— Гуени, престани да пееш! Неудобно е! Трябва да ставаш за училище!

Рязко се надигнах и я зяпнах.

— Наистина ли пях?

— Какво?

— Ти каза да престана да пея.

— Казах, че трябва да ставаш!

— Значи не съм пяла?

— Ти спеше — отвърна сестра ми, клатейки глава. — Побързай! Пак закъсняваш. И мама каза да ти предам, че в никакъв случай не разрешава да ползваш душ гела й!

В банята се опитах да потисна спомените за предишния ден. Но не ми се удаваше особено, затова пропилях доста време, като подпирах глава на стената на душкабината, мърморейки: "Само съм сънувала всичко това". Главоболието ми също не подобряваше ситуацията.

Когато най-сетне слязох долу в трапезарията, за щастие, времето за закуска почти бе изтекло. Ксемериус висеше от полилея и поклащаше глава.

— Е, изтрезня ли вече, малко пиянде такова?

Лейди Ариста ме измери с поглед от главата до петите.

— Умишлено ли си гримирала само едното си око?

— Ъъъ... не.

Исках отново да се върна горе, но майка ми нареди:

— Първо ще закусиш! По-късно можеш да си сложиш спирала.

— Закуската продължава да е най-важното ядене за деня — допълни леля Гленда.

— Глупости! — рече леля Мади, която седеше в креслото пред камината, облечена в пеньоар и свила крака под себе си като малко момиченце. — Човек може да пропусне закуската и така да си спести една камара калории, които да инвестира вечер в някоя и друга чашка вино.

— Слабостта към алкохолни напитки явно е семейна черта — подхвърли Ксемериус.

— Да, което отлично се забелязва по фигурата й — прошепна леля Гленда.

— Може и да съм малко пълна, но в никакъв случай не съм глуха, Гленда — отвърна леля Мади.

— По-добре да беше останала в леглото — каза лейди Ариста. — Закуската е много по-спокойна, когато си отспиваш до късно.

— За съжаление, не зависеше от мен — отвърна пралеля ми.

— През нощта отново е имала видение — обясни ми Каролайн.

— Да, така е. Беше ужасно. И толкова тъжно. Невероятно ме разстрои. Имаше едно много красиво сърце от шлифован рубин, което блестеше на слънцето... Лежеше най-отгоре върху една скална козирка.