Сапфиреносиньо

— Все още не сте проумели законите на времето, Аластър. Самият факт, че те двамата стоят пред вас, доказва, че плановете ви ще претърпят провал. Може би в този случай не трябва толкова да се осланяте на божията помощ. Както и на по-нататъшното ми търпение. — Изведнъж в погледа и гласа на графа се прокрадна смразяваща студенина и забелязах как лордът се стресна. За един кратък миг от изражението му изчезна всякаква арогантност и върху лицето му се изписа истински страх. — Променяйки правилата на играта, проиграхте собствения си живот — каза графът със същия глас, с който ме изплаши до смърт при последната ни среща и изведнъж отново бях убедена в това, че е способен собственоръчно да пререже нечие гърло.

— Заплахата ви не може да ме трогне — прошепна лорд Аластър, но изражението му го издаваше. Мъртвешки пребледнял, той се хвана за шията.

— Нима вече искате да се оттеглите, скъпи мои? — Лейди Бромптън се приближи забързано с шумолящи поли и огледа весело компанията ни.

Изражението на граф Сен Жермен отново се отпусна и по него се четеше единствено любезност.

— А, ето я и нашата прелестна домакиня. Трябва да отбележа, че наистина напълно сте заслужили репутацията си, милейди. Отдавна не съм се забавлявал така.

Лорд Аластър разтърка гърлото си. Постепенно цветът на лицето му се завърна.

— Сатана! Сатана! — викаше Дарт Вейдър гневно. — Ще те смажем, собственоръчно ще изтръгнем лъжливия ти език...

— Младите ми приятели съжаляват, както и аз, но трябва да тръгваме — продължи графът с усмивка. — Но вие скоро ще ги видите отново, на бала на лорд и лейди Пимпълботъм.

— Едно събиране е толкова интересно, колкото и гостите му — рече лейди Бромптън. — Затова ще се радвам, ако отново ми се удаде възможност да ви приветствам тук. Както и прелестните ви млади приятели. За всички нас беше голяма чест.

— Удоволствието беше изцяло наше — каза Гидиън и внимателно ме пусна, сякаш не бе сигурен дали ще успея да се задържа сама на краката си. Въпреки че залата продължаваше да се люлее като кораб, а мислите в главата ми, изглежда, страдаха от силен пристъп на морска болест, на сбогуване успях да се съвзема и да отдам дължимото на уроците на Джордано и най-вече на Джеймс. Не удостоих повече с поглед единствено лорд Аластър и все още бълващия груби заплахи призрак. Направих реверанс пред лорд и лейди Бромптън, благодарих за хубавата вечер и дори не трепнах, когато лордът остави мокра следа от целувка върху ръката ми.

Пред графа се поклоних особено дълбоко, но не посмях отново да го погледна в лицето. Когато той каза: "Ще се видим вчера следобед", само кимнах и изчаках със сведени очи, докато Гидиън отново застана до мен и ме хвана за ръката. С благодарност се оставих да ме изведе от салона.

— По дяволите, Гуендолин, това не ти е купон при някой твой съученик! Как можа да се държиш така? — Гидиън грубо ме загърна с шала ми. Явно му се искаше да ме разтърси здраво.

— Съжалявам — повторих за кой ли път.

— Лорд Аластър го придружават само един лакей и кочияшът му — прошепна Ракоци, който изведнъж изникна зад спътника ми. — Пътят и църквата са проверени. Всички входове на църквата се охраняват.

— Да вървим — рече Гидиън и ме дръпна за ръката.

— Бих могъл да нося младата дама — предложи Ракоци. — Тя изглежда така, сякаш не може да се крепи на краката си.

— Примамливо предложение, но не, благодаря. И сама ще се справи с няколкото метра, нали?

Кимнах решително.

Дъждът се беше засилил. След ярко осветеният салон на семейство Бромптън, пътят през тъмнината обратно до църквата ми се струваше още по-зловещ, отколкото на идване. Сенките сякаш отново оживяха, струваше ми се, че зад всеки ъгъл дебне фигура, готова да ни се нахвърли... "Ще заличи от лицето на земята онова, което не е желано от Бог", сякаш шептяха сенките.

Изглежда, и на Гидиън пътят му се стори зловещ. Вървеше толкова бързо, че ми беше трудно да не изоставам и не проронваше нито дума. За съжаление, влагата не проясни главата ми, нито пък допринесе за това, земята да престане да се люлее. Ето защо почувствах безкрайно облекчение, когато пристигнахме в църквата и Гидиън ме настани върху една пейка пред олтара. Докато той разменяше няколко думи с Ракоци, затворих очи, проклинайки лекомислието си. Да, пуншът имаше и положителни странични ефекти, но щеше да е по-добре, ако се бях придържала към антиалкохолния пакт, който двете с Лесли подкрепяхме. Но на човек винаги му идваше акълът след това.

Както и при пристигането ни, върху олтара гореше само една свещ и с изключение на този малък, трепкащ светлик, църквата бе потънала в мрак. А когато Ракоци се оттегли с думите: "Всички врати и прозорци ще се охраняват от хората ми, докато не скочите във времето" бях обзета от чувство на страх. Погледнах нагоре към Гидиън, който бе пристъпил към пейката ми.

— Тук вътре е точно толкова зловещо, колкото и навън. Защо той не остана при нас?