Счупеното колело

Новачек, Лубош — търговец; баща на Сергей Новачек

Новачек, Сергей — студент в Оксфорд и скулптор

Рейнолдс — псевдоним на Де Вор

Сладка Флейта — муй цай на мадам Чуан Лян

Тай Чо — наставник и „охрана“ на Ким Уард

Тарант — шеф на компания

Тисан, Катрин — студентка в Оксфорд

Тон Чу — псевдоним на Као Чен

Тун Тян — старши консултант в клиниката „Мелфи“

Търнър — псевдоним на Де Вор

Уан Ти — съпруга на Као Чен

Уард, Ким — „роден в Глината“ сирак и учен

Хамънд, Джоел — старши техник по проекта „Жица в главата“

Хен Чан-йе — син на Хен Чи-по и племенник на Хен Ю

Херик — специалист по нелегални импланти

Цан И — приятел на Хен Чан-йе

Чан Вен-фу — приятел на Хен Чан-йе

Чуан Лян — съпруга на министър Чуан

Шан Че — инструктор по бойни изкуства на Джелка Толонен

Шенк, Хун-ли — губернатор на колонията на Марс

Шпац, Густав — директор на проекта „Жица в главата“

Пролог: лятото на 2206 г. Звукът на нефрита

„По изгрев принасяме жертва на бога Вятър,

когато тъмно-тъмно зората проблесне в небето.
Офицерите следват, конниците сочат пътя;
водят ни извън пустините отвъд града,
където речните мъгли са по-тежки от дъжд,
а огньовете на хълма се издигат по-високо от звездите.
Изведнъж си спомних първите приеми в двора,
когато ти и аз галопирахме из Пурпурния двор.
Докато водехме конете си нагоре
по Пътя на драконовата опашка,
се обърнахме и се взряхме
в зеленината на Южните хълмове.
Откакто се разделихме, и двамата сме остарели;
и умовете ни се дразнят от много досадни грижи;
но и сега дори си представям, че ушите ми се пълнят
със звука на нефрита, пеещ по твоите юзди.“

По Чу-И, „То ли Чиен“ (819 г. от н.е.)

Звукът на нефрита

Беше нощ и луната лежеше подобно на сляпо око над сатенения мрак на Нил. От мястото, където стоеше — тераса, намираща се високо над реката, — Ван Хсиен можеше да усети бавното, топло движение на въздуха върху бузата си — като дъх на спяща жена. Той въздъхна, опря ръце на студения каменен парапет и погледна надясно, на север, където в далечината големият фар протягаше своята дълга, плавно движеща се ръка от светлина напряко през делтата. Загледа се за момент, чувствайки се празен като въздуха, през който се движеше светлината, после отново се обърна и вдигна поглед нагоре към Луната. Нощите тук бяха толкова ясни. Също и звездите. Той потрепери, горчивината го заля отново. Звездите…

Един глас прекъсна мислите му:

— Чие хсия! Готов ли сте за нас?

Това беше Сун Ли Хуа, вътрешен шамбелан. Той стоеше на прага с наведена глава, двамата му помощници се намираха на почетно разстояние зад него, техните глави също бяха сведени. Ван Хсиен се обърна и с бегъл жест им показа да започват, после пак се извърна и се загледа в звездите.

Спомни си как през лятото заедно с двамата си най-големи синове — Чан Йе и Ли Цу — бяха на брега на Мозамбик. Беше късна лятна нощ, ярките звезди изпълваха небето над тях. Те тримата седяха около запаления огън, назовавайки звездите и определяйки разположението им, наблюдаваха движението на Голямата и на Малката мечка по черното кадифе на небето, докато от огъня остана само пепел и отново беше настъпил денят. Тогава той за последен път бе прекарал времето си само с тях. Последната им съвместна ваканция.

Но сега те бяха мъртви. И двамата положени в своите ковчези, притихнали и студени под земята. А къде бяха духовете им в този момент? Там горе? Между вечните звезди? Или пък съществуваше само една душа — хан, — впримчена и гниеща в земята? Той стисна зъби, борейки се с усещането си за горчивина и загуба. Изграждайки си броня срещу него. Но горчивината си остана. „Дали наистина беше така? — се питаше той. — Дали духовната душа, по, се издига в небето, както казват, или съществува само това тук? Тази земя, това небе и човекът между тях? — Той потръпна. — Най-добре е да не питаш. Най-добре е да държиш подобни мисли надалеч, за да не ти отговори мракът.“

Той потрепери, ръцете му се вкопчиха в камъка. Господи, как му липсваха. Липсваха му повече, отколкото думите можеха да изразят. Запълваше часовете си, като занимаваше съзнанието си с безбройните държавни дела, но дори и така не можеше да спре да мисли за тях. Будувайки, той би попитал: „Къде сте? Къде си ти, Чан Йе, който така сладко се усмихваше? А ти, Ли Цу, моят йин тао, моето малко сладко детенце, моят любимец? Къде сте сега?“