Сделка за кобри

Изчака докато стъпките заглъхнат, после отвори вратата и излезе. Щастието продължаваше да я съпровожда и тя стигна до края на товарния отсек, без да срещне други трофти. Влезе в товаро-машинната секция и въздъхна от облекчение — тук поне щеше да има място за маневри, ако се стигнеше до бой. И много трофти, които вероятно работеха в този отсек…

И неочаквано й дойде една идея. Попречването на товаренето беше чудесно… но ако можеше в същото време да пресече съпротивата…

Припомни си пътя към основата на товарния отсек. Да, ето я херметизиращата врата към товаро-машинната секция. Ръчният контрол трябваше да е наблизо… ето го. Джин издърпа лоста и видя как в коридора тихо се плъзна тежък метален диск и изолира секцията от предната част на кораба. Ако вратата бе свързана с автоматична алармена система…

Не завиха никакви сирени. Значи сигурно беше свързана с декомпресионни сензори. Тя се заоглежда за начин да блокира вратата. Разбира се, ключалка нямаше. Тя стреля с бронебойния лазер и направи идеално точково заваряване. Заварките щяха да издържат поне половин час дори ако трофтите се опитаха да разбият вратата. Но пък половин час можеше и да й стигне.

Джин продължи в товаро-машинната секция, мина от главния коридор в друг, по-тесен, паралелен на първия, и се насочи към входа в кърмовата част и товарната кула.

Тук беше шумно и звуковите й усилватели бяха всичко друго, но не и полезни. Въпреки това тя чу много добре трофтите преди да ги види. Те говореха и поради шума говореха силно. За момент Джин се скри зад един ъгъл и заслуша.

— Командирът не позволява да се качват на борда — каза един глас. — Не ги иска на борда, докато не бъде натоварено цялото оборудване.

— Изолаторната площ е готова — възрази втори глас. — Ако настаним хората там, няма да ни пречат.

— Трябва да се натовари още оборудване — каза първият глас.

— Товаренето ще става по-бързо, ако сме самички.

— Голяма част от оборудването, което трябва да се качи, е отвъд стената. Ще ни видят.

Вторият трофт се изсмя пронизително, почти в ултразвуковия диапазон.

— И какво толкова? Техните митологии не допускат ли съществуването на демони?

Първият извънземен не отговори на смеха.

— Това е риск, който не си заслужава да поемаме — каза строго той. — Върни се на поста си. Информирай хората, че всичко, което до петнадесет минути остане отвъд стената, няма да бъде товарено.

Джин облиза устни, настрои ума си за бой, стисна зъби и излезе иззад ъгъла.

Точно навреме, за да види как двамата трофти завиват зад следващия ъгъл на път към изходния люк.

Джин въздъхна от облекчение и забърза след тях… и беше само на две крачки от главния коридор, когато прозвуча остър вой на аларма.

Мостикът? Или заварената херметизираща врата? Нямаше начин да разбере какво са открили трофтите… но това не беше толкова важно. Каквото и да бяха открили, краткият период на спокойствие беше свършил. Тя ускори крачка и зави зад ъгъла…

И спря само на три метра от истински хаос.

Гуменият тунел, в който само преди осем часа беше прогорила отвор, беше задръстен от петима-шестима хора, толкова трофти и няколко товарни колички с оборудване. Причината поне за част от струпването беше очевидна: хората докарваха оборудването до въздушния шлюз и на пожар го предаваха от ръка на ръка на трофтите да го отнесат до мястото му в кораба.

И когато тя спря, всички се втренчиха в нея.

— Ти!… Спри и се представи! — извика един от трофтите.

— Ти! — прогърмя миг по-късно на квазамански механичният преводач. — Спри и…

Останалата част беше заглушена от гърма, когато мълниеметът й изпрати една светкавица към кашоните с оборудване до стената на въздушния шлюз.

Някой пищеше. Друг псуваше. После всичко затихна с изключение на воя на алармата.

Всичките шестима трофти бяха въоръжени, както и един или двама от квазаманците. Но никой не посегна към оръжието си. Всъщност никой дори не помръдна… и докато Джин гледаше замръзналите им от ужас лица, разбра защо — бяха разбрали кой стои пред тях.

Можеше лесно да убие всичките. Едно бързо сърповидно движение на левия й крак и бронебойният лазер щеше да ги покоси. Тактически сигурно беше разумно да направи точно това. Тогава броят на противниците й щеше да намалее и шансовете тя, Аким и Доло да излязат живи от кораба щяха да се повишат.

„Ти толкова хладнокръвно ги застреля.“

Тя стисна зъби… но споменът за тихия ужас на Доло беше твърде жив, за да го пренебрегне.

Първи стреляха трофтите на мостика. Хората дори не извадиха оръжията си.

„По дяволите всички!“

— Квазаманците да напуснат кораба — каза строго тя. — Веднага.

Никой не се опита да се прави на герой. Никой не се опита да спори. Онези, които бяха най-далеч на рампата, се обърнаха и побягнаха, другите веднага ги последваха, изоставяйки товарните колички.

Джин погледна към трофтите. Мембраните на ръцете им бяха разперени от шок, страх или гняв. А може би и от трите.

— Горе ръцете! — заповяда тя на трофтийски.

Един от извънземните огледа другите, мембраните му затрептяха, после се успокоиха.

— Но ти си жена — каза той очевидно изненадан. — Ти не можеш да бъдеш кобра.