Сделка за кобри

Джин вдигна рамене.

— Не искам да злоупотребявам с гостоприемството на семейството ти повече, отколкото е необходимо — каза тя. — Бих могла да си тръгна още днес, ако ви затруднявам.

Той едва забележимо присви очи.

— Ако това е желанието ти, то може да се уреди, разбира се — отвърна Доло. — Ти, разбира се, не ни затрудняваш. И освен това бих те посъветвал да останеш, докато напълно се възстановиш от преживяното.

— Вярно е, че още не съм се възстановила напълно — призна Джин. — Не бих искала да припадна по пътя между Азрас и Солас… а да се надявам на такава грижа и помощ навън ще бъде прекалено много.

— Виждам, че добре си усвоила изкуството на ласкател — изсумтя той. Въпреки това казаното, изглежда, му беше приятно.

— Не на ласкател… а изкуството да казвам истината — възрази тихо тя. „С изключение на голямата лъжа, която ви поднасям за себе си.“ От тази мисъл бузите й пламнаха и бързо потърси друга тема. Зад пазара, на северозапад, имаше сграда със странна форма.

— Какво е това там? — попита тя.

— Там са минните подемници — отговори Доло. — Е, сградата не е много привлекателна, но баща ми реши, че тя ще трябва много често да се мести и не е оправдано да се украсява.

— О, вярно… снощи баща ти спомена за някаква мина — кимна Джин. — Каква е тази мина?

Доло я погледна много странно.

— Не знаеш ли?

По челото на Джин изби пот.

— Не. А трябва ли?

— Мислех си, че когато някой планува пътуване, трябва да научи поне нещо за района, който ще посети — каза той малко сърдито.

— Брат ми Мендър се занимаваше с това — импровизира тя. — Той винаги… се грижеше за всичко. — Неканено пред очите й се появи лицето на Мендър Сан. Лице, което никога нямаше да види пак.

— Ти много си обичала брат си, нали? — попита той с малко по-мек тон.

— Да — прошепна тя и очите й се замъглиха от сълзи. — Много обичах Мендър.

Тълпата на пазара шумеше около тях като прибой.

— Миналото не може да се върне — каза най-после Доло и стисна ръката й. — Ела да ти покажа езерото.

При размерите на Милика Джин си представяше, че „езерото“ ще е колкото средно голям патешки гьол, разположен между пътя и къщите, затова се смая от огромната водна повърхност — езерото бе дълго почти километър и по-голямата му част бе във владенията на Самънови.

— Колко е голямо! — промълви тя.

Доло се засмя доволно.

— Вярно е — съгласи се той. — Минава под външния кръгов път и продължава до Външния зелен пояс. Това езеро е източникът на всичката използвана в Милика вода, да не говорим за условията за почивка.

— Откъде идва водата? — попита Джин. — Не видях никъде нито реки, нито потоци.

— Захранва се от подземен извор. Или може би от подземна река, евентуално приток на река Сомиларей, която тече на север оттук. Никой не знае точно.

Джин кимна.

— Важен ли е, ако мога да попитам, един близко разположен източник на вода за работата на вашата мина?

И макар че гледаше към езерото, почувства очите му върху себе си.

— Не особено — отвърна Доло. — Самата мина не използува вода, а рафинирането се извършва каталитично. Защо питаш?

Джин се поколеба, но вече беше много късно да се върне.

— Ами ти спомена за хора, които искали да ви съсипят — предпазливо каза тя. — А виждам, че с мината и с вашата част от Милика вие контролирате водоснабдяването на селото. Твоето семейство наистина има голяма власт… а такава власт често става причина други да му завиждат…

Изброи десет удара на сърцето си преди Доло да заговори.

— Защо се интересуваш от нашето семейство? — попита той. — Или всъщност от Милика?

Основателен въпрос. Тя вече беше научила всичко, което й беше нужно да знае за Квазама и селската култура и, във всеки случай, имаше намерение след ден-два да се заеме с проучване на градовете. Политическите караници на едно забутано в гората село трябваше да стоят на дъното на списъка на приоритетите й. И все пак…

— Не зная — призна честно тя. — Може би от благодарност за помощта; може би защото започвам да изпитвам симпатии към твоето семейство. Каквато и да е причината, аз ви харесвам и ако има някакъв начин да ви помогна, съм готова да го сторя.

Джин не беше сигурна точно каква реакция очаква — благодарност, изненада, дори подозрение. Но подигравателният смях на Доло съвсем я смая.

— Да ни помогнеш? — каза презрително той. — Страхотно! Една жена без семейство?… И каква помощ ни предлагаш?

Джин почувства, че се изчервява. „Брой до десет, момиче — заповяда си тя и стисна зъби. — Започваш да се отклоняваш от приетия образ.“

— Извинявай — каза смирено тя. — Не исках да кажа това. Просто си мислех… е, макар че моето семейство е умряло, аз наистина имам приятели.

— Градски приятели? — попита пренебрежително той.

— Е… да.

— Хм — изсумтя Доло, после въздъхна. — Нека да забравим за това, Джасмин Алвентин. Оценявам жеста ти, но и двамата добре знаем, че е само жест.

— Аз… съгласна съм да го забравим.

— Добре. Хайде ела да те заведа във Външния зелен пояс.

Скърцайки със зъби, тя наведе очи, както подобава на послушна квазаманска жена, и последва Доло по моста.

19.