Седмият папирус

По време на предварителните работи Никълъс стоеше като наблюдател и се опитваше да опознае нрава и трудовите навици на монасите строители. Започна да научава имената им и скоро знаеше кои от по-интелигентните сред братството са се наложили като лидери, и кои са най-нетърпеливи да бъдат от полза за предприятието. Друга задача, която си беше поставил и която се оказа лесна за изпълнение, бе набелязването на онези, които говорят арабски или поне малко английски. Най-обещаващ от всички беше някой си Хансит Шериф, когото назначи за свой личен помощник и преводач.

Щом всичко в лагера беше уредено и началниците влязоха в добри отношения с монасите, Мек Нимур издебна удобен момент и издърпа Никълъс настрана от двете жени.

— Отсега нататък моята работа ще е да бдя над сигурността на обекта. Трябва да сме готови за още някой рейд като онзи върху лагера ви или клането в манастира. Ного и горилите му са все още наоколо. Няма да мине много време, преди да научат, че сте се върнали в Долината. Когато полковникът дойде, ще има кой да го посрещне.

— И аз винаги съм си мислел, че повече ти отива автомат, отколкото кирка — съгласи се Никълъс. — Само ми остави Тесай, ако обичаш, имам нужда от нея.

— Не че аз нямам… — усмихна се Мек и поклати глава замечтано. — Едва напоследък си давам сметка колко много държа на нея. Ти ще се грижиш вместо мен. Всяка вечер ще минавам да я проверявам.

Той изведе хората си в гората и ги разположи в защитни позиции около пътеката и в близост до лагера. Когато Никълъс вдигнеше глава от работата си, често забелязваше тайнствените движения на някой въоръжен негър, заел наблюдателния пункт в горния край на дола. Чувстваше се по-спокоен да знае, че някой се грижи за безопасността му.

Както беше обещал, Мек се появяваше почти всяка вечер в лагера и често Никълъс слушаше в тъмното как от навеса, който двамата споделяха с Тесай, се носи гърмящият смях на другаря му, съпроводен от звънливия глас на любимата му. В подобни нощи трудно го спохождаше сънят, преследваше го мисълта за Роян — толкова близо до него и все пак толкова далеч…

На петия ден дойдоха още триста души работници — същите, които Маи Метема им беше обещал като подкрепления за по-късно. Никълъс бе смаян от развитието на нещата. В Африка подобни събития се случваха или изключително рядко, или по-скоро — никога. Никой в този край на света не притежаваше навика да върши работата си по-рано от предвиденото. Започваше да се чуди какво точно е обещал Мек на игумена, но най-накрая си рече, че ще е по-добре да не знае. Важното беше строежът да започне.

Новодошлите не бяха монаси като другите по простата причина, че манастирът вече бе впрегнал всички свои сили в благородното начинание. Работниците бяха все хора от селата по склоновете на долината. Маи Метема лесно бе успял да спечели ентусиазма им с раздаването на индулгенции и споменаването на адските мъки, очакващи мързеливците.

Двамата англичани разпределиха работната сила в групи от по тридесет души, начело на които заставаха монаси. При изпълнението на тази си задача двамата се водеха най-вече от физическото състояние на работниците — беше желателно най-яките да се съберат на едно място, за да могат да вършат по-лесно трудоемката част от операцията. По-ниските и по-слабите щяха да бъдат използвани там, където грубата сила не бе необходима.

Никълъс успя да намери за всяка от групите подходящо име — Биволите, Лъвовете, Топорите и така нататък. Казваше си, че подобни названия неизменно издават богатото му въображение, защото бедните етиопци трудно се вписваха в определенията, но пък и хората научаваха що е това гордост и желание за изява. Така всеки щеше да се захване още по-здраво за работа, а нали това беше целта… Най-накрая главнокомандващият си направи удоволствието да организира скромен парад в кариерата, където подреди подчинените си в отделни взводове под командването на избраните монаси. Сам се качи на един от готовите каменни блокове и като от трибуна поздрави всички присъстващи с топла и сърдечна реч. Преводач му бе Тесай, а основен философски момент в изложението бе размерът на възнаграждението — три пъти повече от средната надница в региона, при това изплащано в сребърни долари от времето на Мария-Тереза.