Седмият папирус

— Добре, разбрано! Много правилна тактика — похвали работодателя си Ного и доволно кимна. Зад металните рамки на очилата му очите му заканително блеснаха.

— Освен това искам останалите войници също да слязат в долината. Нека се държат далеч от всякакъв досег с партизаните на Мек Нимур, но да бъдат готови при заповед веднага да се насочат към бента и да го овладеят. Щом пожелая, искам хората ви веднага да блокират целия пролом към манастира.

— Кога да стане това?

— Засега ще продължим да следим действията на Харпър. Ако успее да намери нещо, ще започне да вади вещи и предмети. Някои от тях ще бъдат достатъчно големи, за да не може да ги скрие. Щом разберем, че се е натъкнал на находки, ще го нападнем.

— По-добре ще е да действаме веднага, хер Фон Шилер — посъветва го Нахут. — Няма защо да го пускаме да открие гробницата преди нас.

— Не бъдете глупак — тросна му се за пореден път Фон Шилер. — Ако ударим по-рано, отколкото трябва, може и да не открием това, към което той толкова се стреми. Имам сериозни основания да вярвам, че Харпър е разбрал къде се намира гробницата.

— Бихме могли да го принудим със сила да признае…

— Ако има нещо, което да съм научил през дългия си живот, то е, че хора като него не могат да бъдат сломени със сила. Има един определен тип англичани… Спомням си ги от времето на последната война, която водихме срещу тях… — Фон Шилер млъкна и се намръщи. — Не, тези хора са корави. По-добре да не бързаме. Когато Харпър открие нещо в пролома, тогава и ние ще се покажем на сцената — свъсените му вежди се отпуснаха и на лицето му се изписа смразяваща усмивчица. — Дотогава ще си играем на криеница.

Пръстта и камъните заемаха голяма част от отвора на шахтата, но така и не бяха успели да я задръстят напълно. Иначе Никълъс никога не би попаднал в толкова силно водно течение, както преди месец и половина, когато едва не се удави в дупката. Между по-големите камъни или под някой изтръгнат от земята дънер все още се намираха широки пролуки, които водата бе използвала, за да си пробие път към отсрещния край на дългия тунел.

Така или иначе всевъзможните боклуци в шахтата се бяха трупали в продължение на хилядолетия, затова бяха нужни огромни усилия за тяхното разчистване. Операцията беше допълнително усложнявана от липсата на достатъчно място. Биволите трябваше да се разделят на смени от по трима-четирима души, колкото да се поберат едновременно в дупката. Останалите или почиваха, или стояха пред входа и изхвърляха подадените им от вътрешността на скалата камъни и парчета дърво.

Никълъс държеше никой да не работи повече от един час в шахтата. За щастие разполагаха с повече работници, отколкото им бяха нужни, така че онези, които вършеха най-черната работа, бяха още бодри и отпочинали, изгарящи от желание да спечелят обещаните допълнителни долари според напредъка, който успееха да постигнат. При всяка нова смяна Никълъс и Сапьора се пъхаха в тунела, за да могат да измерят спечеленото разстояние с металната рулетка.

— Тридесет и шест метра! Браво, Биволи — похвали Никълъс Хансит Шериф, монаха отговорник на бригадата. Шахтата вървеше надолу, следвайки определен ъгъл. Никълъс погледна към изхода. На фона на запалените прожектори не щеше и съмнение, че ъглите на тунела са съвсем прави. Повече от ясно бе, че шахтата е била проектирана и прокопана от опитен инженер.

Англичанинът обаче насочи вниманието си обратно към водата по пода на тунела, опитвайки се да пресметне приблизителната разлика между сегашното си местоположение и обичайното равнище на Дандера.

„Двадесет и пет-двадесет и шест метра — изчисли той наум. — Нищо чудно, че водното налягане едва не ме премаза…“

В следващия миг обаче забеляза предмет с необичайна форма, заклещил се между камъните и пръстта в тунела. Застана над него и го вдигна от земята. Сетне приближи един от електрическите прожектори и внимателно разучи находката си. Потърка повърхността му и се усмихна.

Бързо тръгна към изхода и още от средата на шахтата извика Роян. Тя се показа насреща му и той победоносно вдигна тайнствения предмет и попита:

— Какво ще кажеш за това, а?

Роян беше седнала на малкия яз пред шахтата и се наведе напред, за да вземе находката измежду пръстите му.

— О, Света Богородице! Къде го намери, Ники?

— Стоеше в калта. Ей там, насред тунела, където ще да е прекарало последните четири хиляди години. Навярно някой от работниците на Таита го е изпуснал, докато се е опитвал да обърне делвата с вино зад гърба на надзирателя.

Роян вдигна парчето строшена керамика към светлината на прожектора и го огледа.

— Имаш право — зарадва се тя. — Това е част от делва за вино. Добре си личат гънката на гърлото и заобленият ръб. Но дори да се съмнявахме към коя епоха принадлежи, изпеченият в черно ръб я датира със сигурност в периода, който ни интересува. Делвата е не по-стара от 2000-та година преди Христа.

Без да изпуска парчето строшена глина, тя скочи в калта и обви ръце около врата на Никълъс.