Седмият папирус

— Баобаб — щракна с пръсти Никълъс. — Ще свърши прекрасна работа. Когато се изсуши добре, баобабът става лек като корк. Ще замести чудесно надуваемите ми лодки.

— По хълмовете забелязах доста баобаби — съгласи се приятелят му. — Даже ми се струва, че всяко второ дърво в областта е баобаб.

На триста метра от върха на скалата с бамбуковата стълба растеше едър представител на рода Adansonia digitata. Гладката му кора силно напомняше на кожата на някое голямо влечуго от ерата на динозаврите. Обиколката на баобаба беше внушителна — двадесет души, хванали се за ръце, едва ли биха го опасали. Най-високите клони на дървото стърчаха съвсем голи и изкривени на всички посоки сякаш от десетилетия бяха изсъхнали. Само тежките, обвити с мъх шушулки, издаваха живот. Висяха на едри гроздове по краищата на клоните, готови всеки момент да се разтворят и да изсипят черните си семена, омесени с нещо като бяла паста.

— Зулусите разправят, че Нкулу Кулу, Великият дух, засадил баобаба с короната надолу и корените високо в небето, за да го накаже — обясни Никълъс на Роян, докато наблюдаваха разгърнатите, прострели се с десетки метри встрани клони на дървото.

— Защо го е направил? Какво е направил горкият баобаб, че така жестоко да го накажат.

— Хвалел се, че е най-високото и най-дебелото дърво в гората. Затова Нкулу Кулу решил да му даде малък урок по скромност.

Един от гигантските клони на баобаба се беше пречупил под собствената си тежест и лежеше на каменистата земя. Дървесината му беше почти бяла, цялата на влакна и ако човек си откъртеше парченце, щеше да се увери, че е лека като корк. Под ръководството на Никълъс дърварите насякоха строшения клон на няколко отделни трупи, лесни за пренасяне. Хората закараха трупите в пролома, а оттам — в подземната пещера, и Сапьора за съвсем кратко време ги навърза на сал и ги пусна във водите на кладенеца. Завърза единия край на дървения понтон за скалата, укрепи го достатъчно в двата ъгъла и прехвърли няколко бамбукови пръти до отсрещния бряг. Баобабовото мостче плуваше високо над водата и макар да се въртеше и клатушкаше наляво-надясно, можеше спокойно да издържи тежестта на десетина души едновременно.

Никълъс отново беше най-отпред и пръв стъпи на отсрещния бряг на подземния кладенец. Беше понесъл грубо скована дървена стълба, която опря о вертикалната стена на кладенеца, и се изкатери над ръба. Изчезна в продължението на тунела, но нетърпеливата Роян скоро го настигна.

Двамата се спряха на входа на тъмната шахта и още щом включиха фенерчето, установиха, че подземната конструкция рязко е сменила формата си. Тук вече речните води не бяха сторили такива големи поразии и ерозията почти не бе докоснала стените на тунела. Изглежда, подземният ръкав наистина си бе проправил път из дълбините на скалата, оставяйки непокътнат далечния край на шахтата. Както при входа откъм пролома, така и тук размерите на тунела бяха три на два метра, но правите ъгли изглеждаха много по-отчетливи и макар стените и таванът да бяха доста неравни — напомняйки за минна галерия — ясно личаха следите от инструментите на древните строители. Нещо повече, подът на тунела бе застлан с големи, ръбести каменни плочи, които майсторът явно не се беше старал да дооформи.

По принцип и в тази си част шахтата бе прекарала последните няколко хилядолетия под вода, пък и нямаше как иначе, след като се намираше много под нивото на реката. Затова и подът под краката им беше мокър и хлъзгав. Навярно трябваше да чакат със седмици, за да изсъхне и стане безопасен за преминаващите. Таванът и стените бяха покрити с капчици влага, вътре беше хладно и усойно, из цялата шахта се разнасяше миризма на мокра пръст и изгнило дърво.

Трябваше да изчакат Сапьора да докара кабелите за електрическите прожектори. Най-сетне и той дойде, закачи лампите по стените на тунела и огря тъмното пространство пред тях. Първото нещо, което забелязаха, бе, че шахтата изведнъж започва да се изкачва нагоре под ъгъл от около двадесет градуса.

— Сега разбирате какви ги е скроил хитрият Таита. Досега тунелът вървеше все надолу, за да бъде вечно потопен под водата и нито един плувец да не може да се добере жив до самата гробница. Оттук нататък започва изкачването — посочи Никълъс на Роян.

Двамата продължиха нататък, но силният наклон на рампата ги караше да намалят темпото. За ориентир брояха на глас всяка своя крачка:

— Сто и осем, сто и девет, сто и десет…