Седмият папирус

Тя също извърна глава към него. Погледите им се срещнаха и може би в продължение на минути се опитваха да разгадаят какво се крие в душата на другия. Даваха си сметка, че преживяват може би най-щастливия миг в живота си, че никога повече усещането няма да се повтори. Най-накрая Роян стисна с още по-голяма жар ръката му и погледна отново към портата пред тях. Беше измазана с дебел пласт бяла речна глина, която с времето бе заприличала на слонова кост. По мазилката не се забелязваше и най-малка пукнатина или петно, сякаш искаше да напомни на пришълеца, че има пред себе си красива и недокосната от никого девственица.

Погледите им жадно се впиха в двата релефни печата, застанали в самия център на бялата повърхност. Горният представляваше царски картуш, над чиято продълговата форма стоеше скарабеят — рогатият бръмбар, символизиращ великия кръг на вечността.

Роян зачете йероглифите и устата й започна да следва всяка дума, без обаче да я произнася на глас.

„Всемогъщият. Божественият. Господар на Горното и Долното египетско царство. Закрилян от бог Хор. Любимец на Озирис и Изида. Мамос, нека живее вечно!“

Под величествения царски печат стоеше друг, по-малък, с най-елементарно изображение на ястреб. Птицата беше със строшено крило, което безпомощно висеше пред разноцветните ивици на гърдите й. Отдолу надписът гласеше:

„Аз, робът Таита, се подчиних на твоята повеля, божествени фараоне.“

Под ранения ястреб стоеше един-единствен вертикален ред йероглифи, предупреждаващи с няколко думи неканените гости:

„Страннико! Боговете те наблюдават. Не смей да нарушиш вечния покой на господаря си!“

Счупването на печатите на царската гробница беше миг, който никой археолог не се надява да преживее втори път в живота си. Въпреки че началото на дъждовния сезон наближаваше и всяка загубена минутка можеше да лиши търсачите от ценна находка, нито Никълъс, нито Роян смееха да започнат проучването с лека ръка. Трябваше поне да се опитат да водят подробни записки за всичко, което попадне в ръцете им, и да внимават да не нанесат повреди на предметите, които не могат да отнесат със себе си.

И така, цял ден търсачите на съкровища прекараха в предварителна подготовка за влизането си в гробницата. Естествено първото, за което Никълъс помисли, бе безопасността на самата гробница. Той помоли Мек Нимур да постави пазачи на моста над подземния кладенец в шахтата и да не пуска никого във вътрешността. Само Никълъс, Роян, Сапьора, Мек, Тесай и четирима от монасите, които лично бе подбрал за делото, можеха да минават зад постовете.

По време на разчистването на подземния тунел един от хората, които най-много се бяха отличили, беше Хансит Шериф. Физически здрав, интелигентен и не на последно място — изгарящ от желание да помага — той се беше превърнал в дясна ръка на Никълъс. Именно Хансит се натовари с триножника и резервните фотографски материали, докато Никълъс правеше снимки на шахтата и на запечатаната врата. Изщрака три ленти, за да е сигурен, че ще разполагат с пълна картина на печатите и преддверието на гробницата. Едва след като свърши със снимките, той позволи на Хансит и останалите трима монаси помощници да донесат инструментите, нужни за проникването в гробницата.

Сапьора успя да докара генератора до самия кладенец. Така щеше да се ограничи спадането на напрежението, което неизбежно се получаваше заради голямото разстояние между двата края на кабелите. Следващата му задача бе да монтира наново прожекторите, този път на площадката пред запечатания вход на гробницата. Целта беше да се насочи възможно най-много светлина към бялата повърхност на глината.

Когато екипът отново се събра на прага на гробницата, всички съзнаваха тържествеността на предстоящия акт. Макар че покойникът бе заминал по пътя си към Отвъдното преди хилядолетия, нахълтването в последното му жилище представляваше все пак светотатство. Роян неслучайно бе превела надписите под печатите. Нека Сапьора, Мек и Тесай знаят какво може да ги чака вътре. Никой от тримата не погледна на предупреждението като на празни закани.

Най-напред Никълъс начерта върху бялата мазилка квадратния отвор, който смяташе да изреже в глината. Беше достатъчно голям, за да може човек да мине през него, но по-важното — включваше и двата печата, които по възможност щяха да бъдат отнесени заедно с другите богатства от гробницата. Той вече си представяше как излага парчето мазилка в някоя от централните витрини на музея си в Куентън парк.