Седмият папирус

— Все пак гробницата е строена преди четири хиляди години — нервничеше Роян. Ако и сега не успееха, разочарованието щеше да е пълно. — По дяволите, Ники, ако има някакъв механизъм, нормално е някъде да поддаде. Опитай по-силно! По-силно!

Никълъс се долепи плътно до стената, за да застане точно под главата, и напъна повторно, този път с две ръце. Но колкото и да натискаше, не постигна нищо съществено, освен че започна да се уморява. Жилите на врата му се бяха изопнали като струни, лицето му потъмня от придошлата кръв и отдалеч изглеждаше, все едно някой смъртно го е разгневил.

— По-силно! — продължаваше да го умолява Роян, но след малко той се отказа и прибра ръцете си да почиват.

— Не — от усилието гласът му бе станал дрезгав и груб. — Това си е солиден камък, не може да помръдне.

— Повдигни ме. Искам да видя.

— С най-голямо удоволствие. Само ще прощаваш, че трябва да те хвана със сластните си ръце.

Пристъпи зад нея, обхвана с две ръце кръста й и я вдигна достатъчно високо, за да може и тя да пипне птичата глава.

Роян прокара бързо пръсти по издатината и победоносно извика:

— Ники! Успял си да раздвижиш нещо. Мазилката около главата се е пропукала. Усещам го. Вдигни ме още малко!

Той изпъхтя от голямото напрежение, но успя да я вдигне с още две педи.

— Да, съвсем определено! — зарадва се тя. — Нещо се е размърдало. От горната страна на черепа също се е образувала пролука. Погледни сам!

Никълъс излезе в преддверието да вземе една от празните кутии за амуниции и я постави пред стенописа. Стъпил на нея, се оказа очи в очи с гигантската птица.

Изражението му мигом се промени. Бръкна в джоба на панталоните си и извади сгъваемото си ножче. Отвори го и започна да рови с острието около контурите на главата. Веднага от стената се посипаха натрошена мазилка и люспи изсъхнала боя.

— Изглежда, че наистина главата стои отделно от останалата част — призна най-накрая той.

— Погледни над нея. Стената, около слънчевия лъч. Не забелязваш ли вертикалната линия в мазилката?

— Знаеш ли, че имаш право? — сега и Никълъс я видя. — Но ако се опитам да я разширя, може да повредя целия стенопис. Нямаш ли нещо против?

Тя се замисли, но само за секунда.

— Така и така пътят към гробницата ще бъде отново наводнен след няколко дни, човечеството няма да изгуби кой знае какво. Хайде, Ники, давай!

Той пъхна върха на ножчето си в едва забележимата цепнатина и леко го завъртя. В същия миг от мазилката се откърти парче колкото човешка длан, което се разби на прах върху ахатовите плочки на пода.

Никълъс любопитно надникна в получилата се дупка.

— Имам чувството, че се натъкнахме на жлеб или нещо подобно. Ще се опитам да го разчистя.

Лека-полека ръката му започна да следва контурите на открилата се вдлъбнатина и по земята се поръсиха нови парчета от мазилката.

От многото прах Роян се разкиха, но продължи да следи всяко движение на приятеля си. Някои по-малки парченца се закачиха за косата й като хартиени конфети.

— Да — заключи най-сетне той. — Това тук си е цял вертикален жлеб.

— Махни мазилката около главата на лешояда — подсказа му тя, а той избърса зацапаното ножче в крачола си и се хвърли в нова атака срещу мазилката.

— Готово, освободихме я — въздъхна с облекчение след минута-две. — Доколкото разбирам, главата би трябвало да тръгне нагоре по жлеба. Ще се опитам да я подкарам. Ти се дръпни назад да не те блъсна.

Отново подхвана главата на лешояда с две ръце отдолу и натисна с цялата си тежест. От напрежение Роян сви ръцете си на юмруци и започна шумно да го окуражава при всеки напън.

Откъм стената се чу тихо стържене, главата започна ми се клати напред-назад и в същото време започна да се издига по вертикалния жлеб. Щом стигна горния му край, Никълъс скочи от кутията и двамата с Роян впериха погледи, пълни с очакване. Все някога откъснатата глава на лешояда, станала още по-страшна от парчетата боя, изпопадали от черепа й, трябваше да направи нещо.

След като стояха така известно време, без да смеят дори да дишат, Роян процеди гневно през зъби:

— Нищо! Абсолютно нищо.

— Да продължим с цитата от стелата — напомни й той. — Може би има нещо повече от лешояда и слънцето.

— Прав си. — Тя грабна тетрадката си и огледа изпитателно цялата галерия. — Чакалът вие и се обръща назад.

Вдигна треперещата си от вълнение ръка и посочи дребната, почти незабележима фигура на Анубис. Божеството с глава на чакал, което закриляше гробовете, стоеше точно срещу осакатения лешояд. Над него се извисяваше величественото изображение на Озирис и дребният Анубис можеше да се сравнява само с пръстите на краката на бащата на Хор.

Роян изтича до стената и в мига, в който докосна нарисувания Анубис, откри, че цялото му тяло е леко издадено. Натисна с цялата си тежест върху дребното на ръст божество, но колкото и да се опитваше да го извърти на една или друга страна, не можа го помръдне.

— Чакалът се обръща назад — повтаряше задъхано и продължаваше неравната борба. — Все някак трябва да се завърти!