Седмият папирус

Село Дебра Мариям имаше поща и тя представляваше малка къщичка на прашната улица зад църквата. Кирпичените й стени нито бяха боядисани, нито дори измазани, а ламариненият й покрив блестеше като огледало на яркото планинско слънце. По принцип общественият телефон трябваше да се намира в отделна кабина пред входа на пощата, но както можеше и да се предположи, чудото на комуникационната техника отдавна бе преминало в нечии други ръце. Или крадец си го беше харесал, или някой злосторник му бе видял сметката, или, най-вероятно, армията сама го беше махнала, за да не може той да се ползва от бунтовници, разбойници и политически противници на режима.

Тесай очакваше нещо подобно, затова едва удостои с поглед празната кабина, продължаваща да стои на караул пред сградата. Влезе в тясното помещение, което играеше ролята на главен пощенски клон в региона. Вътре беше пълно с хора от околните села, пъстра смес от човешки характери, някои от които идваха не толкова по работа, колкото да си поговорят с престарелия началник поща — единствения чиновник зад гишето. Някои от клиентите си бяха прострели дрехите на пода и търпеливо седяха по турски, без да се плашат от голямата опашка. Повечето блажено пушеха цигари и си бъбреха, докато децата им подтичваха из тясното помещение.

Още с показването си на вратата Тесай привлече вниманието на почти всички. Повечето местни жители добре я познаваха и дори тези, които бяха чакали от сутринта, учтиво я поздравиха и се отдръпнаха почтително встрани, за да я пуснат най-отпред. Въпреки двете десетилетия, прекарани при социализма от африкански тип, етиопците още не се бяха отърсили от старите си нрави, свързани с хилядолетната епоха на феодализма. За жителите по селата Тесай си оставаше аристократка и никой не можеше да й оспори предимството.

— Благодаря, приятели — усмихна се тя и поклати глава. — Много сте мили, но предпочитам да изчакам.

Отказът й смути хората и когато старият пощаджия се наведе над гишето и лично я покани при себе си, трябваше някаква възрастна жена да хване Тесай за ръката и насила да я избута напред.

— Да ви благославя Господ, войзеро Тесай, а и вси светии покрай него — плесна ръце в знак на любезен поздрав пощаджията. — Добре дошла в Дебра Мариям. Какво желае, ваша милост?

Множеството в пощата се насъбра около почетната клиентка, да не би да изпусне някоя нейна дума.

— Искам да ме свържете по телефона с Адис Абеба — рече тя на пощаджията и това вече предизвика шумни обсъждания сред съседите й. Да се обажда човек в столицата по телефона беше нещо рядко и нямаше как да не е свързано с важни дела.

— Ще ви заведа до телефона — предложи й важно-важно услугите си пощаджията, нахлупи официалната си синя фуражка и излезе пред гишето.

Развика се на най-нахалните си клиенти и ги разбута, за да пропуснат уважаваната госпожа Слънце. Така двамата успяха да минат в задното помещение, където кабината за междуградски разговори силно напомняше на селски нужник, само че по-малък.

В скромната стаичка с телефона трябваше да се наблъскат и Тесай, и началник пощата, и неколцина от любопитните селяни — колкото можаха да се поберат в теснотията. Телефонистът не можеше да си намери място от радост, че красивата Тесай го е удостоила с присъствието си, и започна да крещи в микрофона като старшина на войници.

— След малко! — усмихна се той широко на високопоставената си гостенка. — Ще почакате минутка, сетне ще говорите направо с британското посолство.

Тесай, която добре знаеше колко продължават подобни „минутки“, предвидливо излезе на малката веранда отпред и прати хора да донесат от единствения магазин за храна пиене и мезе. Няколкото монаси, които я бяха придружили до селото, също както и половината жители на Дебра Мариям бяха поканени на весел уличен пикник, докато черпещата търпеливо чакаше няколкото пощи по посока на столицата да успеят да сглобят телефонната й връзка с посолството. Благодарение на приличните количества медовина, погълнати от сътрапезниците й, настроението на хората силно се беше повдигнало, когато най-после, след около час напрегнато чакане, пощаджията изхвърча от кирпичената къщичка, за да обяви тържествено, че връзката е станала и госпожата я чакат на телефона.

Тесай, монасите и поне петдесет души от селото последваха началника на пощата и без да прекъсват глъчката, нахълтаха повторно в тясната задна стая. Онези, които не успяха да си пробият път дотам, трябваше да чакат новини от чакалнята.

— На телефона е Джефри Тенънт — чу се в слушалката изрядният британски акцент на военното аташе, което не криеше пренебрежението си към многобройните си събеседници.

— Господин Тенънт, тук е войзеро Тесай.

— Очаквах да ми се обадите — стана изведнъж любезен Джефри, когато разбра, че разговаря с красивата жена. — Как сте, скъпа моя?

Тя обаче побърза да му предаде посланието на Никълъс, без да се отклонява от темата.

— Кажете на Ники, че всичко ще бъде наред — прие молбата на приятеля си той и затвори.