Седмият папирус

— Наистина ли си си наумил да си тръгваме точно когато сме на прага на голямото откритие? — от вълнение започна да вика.

— Но галерията е напълно разрушена… — опита се да представи по-убедителни доводи Никълъс, но тя тропна нервно с крак и повиши още повече тон.

— Галерията — да, но истинската гробница си стои още на мястото. По дяволите, Ники, Таита не би прибягвал до подобни крайни мерки, ако не доближавахме заветната цел. Тъкмо защото се плаши да не го настигнем, той посяга вече и към смъртоносните си стрели. Не можеш ли да разбереш какво точно се случи? Щом старият мошеник толкова се е уплашил, значи вече наближаваме голямата награда на състезанието.

— Роян, моля те, опитай се да разсъждаваш.

— Напротив, ти се опитай! — не щеше и да чуе тя. — Ще трябва да почнеш веднага с разчистването на галерията. Едно е сигурно: входът вече е отворен. Това, което трябва да сторим, е да разчистим камъните. Сигурна съм, че зад тази бъркотия, която Таита ни сервира, лесно ще открием входа към истинската гробница.

— Аз пък мисля, че от удара по главата ти няколко болтчета са паднали — вдигна отчаяно ръце той. — Но какво ще спечеля, ако продължа да споря с една смахната жена? Нека бъде както искаш: ще разчистим малко, колкото да се увериш, че говориш врели-некипели.

— Най-големият проблем си остава прахът — отбеляза Сапьора, когато му съобщиха крайното решение. — Само да се докоснем до купчините боклук и цялото подземие отново ще потъне в непрогледна мъгла. Вентилаторът ни е много слаб, за да се справи с подобна непосилна задача.

— Точно така — съгласи се веднага Никълъс. — Единственото решение е да наводним цялата галерия. Ще построим две вериги от работници. Едната ще пренася вода от кладенеца до гробницата, а другата ще изхвърля боклуците в обратна посока.

— И пак ще е нужен огромен труд — прехапа устна Сапьора и се замисли.

— Вече подписахме договора. Казахме, че работата е трудна. Не му е времето сега да увърташ.

Монасите, които продължаваха да се смятат участници в едно богоугодно дело, не се възпротивиха на новото желание на белия си благодетел. Докато си подхвърляха каменните отломъци или глинените делви с вода, пееха празнични песни и нито за миг не помисляха за почивка. Самият Никълъс ръководеше нещата в срутената галерия, а там му помагаха преданите Бикове и непоколебимият Хансит. Работата беше изморителна, досадна и опасна. Преди да бъде вдигнато някое парче мазилка от земята, непременно трябваше да го поръсят с вода, за да не се вдигне поредният облак прах. Скоро по цялото стълбище потекоха потоците кална вода, идващи откъм гробницата, и хората рискуваха да се подхлъзнат по гладките плочи на стълбите. Каменните блокове пък плашеха с нестабилността си и не беше изключено някой от тях да се стовари върху главите на намиращите се в галерията смелчаци.

Заради големия брой на работещите и относително малкия обем на галерията, свежият въздух изобщо не достигаше, а електрическият вентилатор не можеше да се пребори с огромните разстояния на подземната шахта. Хората работеха полуголи и потта се стичаше по гърбовете и вратовете им. Изкарваните от гробницата боклуци бяха хвърляни в подземния кладенец. Общото им количество изглеждаше астрономическо, но нивото на водата така и не се повдигна. Всичко, което попаднеше в бездънната паст на кладенеца, беше поглъщано незнайно къде.

Клаустрофобията почти веднага обзе Никълъс, а освен това многото потни мъже до такава степен повишиха влажността на въздуха в гробницата, че съвсем не можеше да се диша. Още с излизането на първата смяна и той се насочи към изхода на шахтата с надеждата да прекара поне няколко минути на открито. Дори и на дъното на мрачния и усоен пролом се чувстваше като в рая след часовете, прекарани под земята. Пред дупката го чакаше Мек Нимур, който му помогна да се изкатери през яза и да стъпи на твърда земя встрани от вира.

— Никълъс! — черното му лице беше необичайно сериозно. — Тесай още ли не се е върнала от Дебра Мариям? Трябваше да е още вчера в лагера.

— Не съм я виждал, Мек. Мислех, че е с теб.

Мек поклати глава.

— Дойдох, колкото да се уверя за всеки случай да не е минала покрай съгледвачите ми, без да са я забелязали. Веднага ще пратя хора нагоре по пътеката да я търсят.

— Съжалявам, Мек. Не предполагах, че мога да я изложа на опасности, като я пратя на платото. — Започваше да се чувства виновен за създалото се положение.

— Ако аз бях сметнал, че поръчката ти може да се окаже рискована, просто нямаше да я пусна да върви — успокои го приятелят му. — Няма страшно, пратил съм няколко души да я търсят.

Така или иначе изчезването на Тесай се превърна в допълнителна грижа за англичанина. През няколкото дни, които последваха, мисълта за нея не го напускаше, още повече, че разчистването на голямата галерия продължаваше много повече, отколкото би му се искало.