Седмият папирус

Биволите се бяха наредили да вадят камъните, а Никълъс и Роян не се отдалечаваха от тях. С очите си гледаха как скритата врата се оформя на фона на разнебитената ниша. Оказа се висок правоъгълник, със същите размери, с които беше рампата, тръгваща от кладенеца нагоре към първата площадка: три метра ширина, два — височина. И горният праг, и страничните краища бяха иззидани от правилни каменни блокове.

Когато Никълъс светна с лампата си в отвора, насреща му се показа началото на каменна стълба.

Отново вкараха прожектори в галерията и ги поставиха пред входа на новия тунел. Той сложи крака си на първото стъпало и незабавно до него застана и Роян.

— Идвам с теб — заяви тя.

— Нищо чудно да срещнем и други капани — предупреди я той. — Сигурно още зад първия завой Таита ни дебне с поредната си кървава шегичка.

— Не се опитвай да хитруваш, господинчо. Номерът ти няма да мине. Щеш не щеш, идвам с теб.

Започнаха да изкачват стръмната стълба, като на всяко стъпало се спираха да огледат стените и пътя пред тях. Двадесет стъпала нагоре и се озоваха на нова площадка. Вляво и вдясно имаше врати, но стълбата продължаваше право напред, сякаш не се интересуваше от тях.

— Сега накъде? — попита Никълъс.

— Продължавай напред — показа Роян стъпалата нагоре. — Със страничните галерии ще се занимаваме по-късно.

Все тъй предпазливо продължиха изкачването. След още двадесет стъпала се оказаха на площадка, абсолютно същата като предишната. Пак от двете страни се отваряха врати, а стълбата следваше напред.

— Напред — рече Роян, преди да й е задал същия въпрос.

След поредните двадесет стъпала ги чакаше и поредната площадка с поредните две врати.

— Струва ми се напълно безсмислено да продължаваме — понечи да протестира Никълъс, но тя го потупа по рамото и посочи с глава стълбата насреща.

— Напротив, трябва да се качим до самия край.

И така, без повече дори да продумат, изкачваха стъпало по стъпало и на равни промеждутъци се сблъскваха с все същите равни площадки и все същите две врати вляво и вдясно.

— Най-сетне! — възкликна облекчено Никълъс, когато застанаха в края на дългото стълбище. Вляво и вдясно ги чакаха познатите две врати, но отпред се виждаше гола стена. — Дотук сме.

— Колко площадки изминахме? Колко бяха с първата?

— Осем — отговори той. Беше ги броил.

— Точно така, осем — съгласи се Роян. — Числото да ти говори нещо?

Той се обърна към нея и изпитателно я изгледа на светлината на лампата.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че олтарите в галерията бяха осем, че площадките на стълбището са осем и че дъската за бао се разделя на шестдесет и четири чашки.

Двамата млъкнаха и колебливо се заозъртаха.

— Добре — призна се за победен Никълъс. — Като си толкова умна, кажи накъде да вървим сега?

— А-ла-ба-ла-ни-ца, тур-ска па-ни-ца — преброи на глас приятелката му. — Да опитаме вдясно.

Минаха няколко метра и се оказаха на поредния Т-образен кръстопът. Вляво и вдясно стояха отворени врати, насреща — гола стена.

— Да опитаме отново вдясно — предложи Роян и продължиха нататък. Когато обаче излязоха на поредното кръстовище, Никълъс решително се спря.

— Започваш ли да разбираш в какво сме попаднали? — попита той и се опита да изглежда страшен. — В поредната клопка на Таита. Намираме се в лабиринт. Ако не беше кабелът на лампата, отдавна да сме се изгубили.

Тя изгледа с мрачно изражение тунела, от който идваха, и хвърли по един поглед на двете врати встрани.

— Когато Таита е строил това чудо, не е подозирал, че някой ден ще настъпи ерата на електричеството. Очаквал е крадецът, проникнал в гробницата, да разполага със същите подръчни средства като него. Представи си да се бяхме озовали на това или на което и да е друго място в лабиринта без електрическия кабел, който да ни упътва — говореше тихо Никълъс. — Представи си да носехме само маслена лампа, как в нея маслото свършва и се оказваме всред непрогледна тъмнина?

Роян потрепери от страх и инстинктивно се хвана за ръката му.

— Не ме плаши! — прошепна тя, сякаш някой ги подслушваше.

— Играта започна да загрубява — отсъди Никълъс. — Бях започнал да изпитвам топли чувства към стария мошеник, но напоследък си променям мнението за него.

Тя отново потрепери и го подкани:

— Да се връщаме. Не трябваше да се втурваме така неподготвени. Трябва да се върнем и да обмислим нещата. Освен това имам усещането, че ни дебне опасност… Опасност реална, не просто да се изгубим в лабиринта. Нещо като това, което ни се случи в галерията.

Хванаха края на електрическия кабел, провлачил се по пода на коридорите, и започнаха да се връщат по следите си. По колкото повече стъпала слизаха, толкова повече им идеше да хукнат към спасителния изход от лабиринта. Нито за миг не пускаха ръцете си. И на двамата им се струваше как нечие злокобно присъствие изпълва мрака зад тях, как ги следва при всяка крачка и дебне мига, в който да ги смаже под силата на съвършения си разум.