Седмият папирус

Сапьора беше на високата седалка на любимия си жълт трактор и се криеше от дъжда. Понеже му беше скучно, прекарваше времето си да сипе ругатни по адрес на Биволите, спокоен, че не могат да разберат и дума от казаното. Иначе дъждът си се лееше методично и ако се съдеше по гъстите облаци, нямаше намерение скоро да спира. В сравнение с пороищата, които тепърва предстоеше да се излеят върху страната, този не представляваше нищо, затова пък бавно и постепенно реката се надигаше от леглото си и мътните й синьо-сивкави води печелеха ценни сантиметри в борбата си срещу изкуствения бент.

Доколкото познаваше географията, Даниъл знаеше, че пролетният потоп в планините едва започва. По върховете в далечината проблясваха страховити светкавици, а гърмът ставаше все по-отчетлив; незнайно защо напомняше рева на множество изгладнели лъвове, може би предвещаваше стихията, която щеше да се разрази върху главите на местните. Засега бентът спокойно се справяше с положението и Дандера послушно се оттичаше през новото си корито, но строителят му не откъсваше нито за миг поглед от него.

Независимо от дъжда Биволите бяха пратени да събират още камъни, та да може и последните стоманени мрежи от склада в кариерата да влязат в употреба. Щом поредният габион беше готов, Сапьора го хващаше с рамената на машината си и за пореден път навлизаше в пресъхналото легло на Дандера, за да укрепи допълнително бента. Набитото му око лесно напипваше слабите места в конструкцията и изсипваше камъните, където беше най-нужно. Той добре съзнаваше какъв ефект би имал един-единствен пробив в стената. Цялата сила на течението щеше да се съсредоточи натам и всичко отиваше по дяволите. За река като Дандера щяха да са нужни може би минути, за да разкъса напълно такъв бент. Тежките габиони щяха да се понесат по развълнуваната й повърхност, все едно ги бяха пълнили с дървета вместо с камъни. Даниъл Уеб не се чувстваше ни най-малко песимист, когато предричаше светкавичното унищожение на творението си.

Знаеше, че да чака в бента да се появи процеп, за да прати вест до Никълъс и Роян в пролома, би било пагубно. И най-бързият бегач на света да хукнеше надолу по пътеката, реката винаги щеше да го изпревари. Затова само от неговия опит и правилен поглед върху нещата зависеше дали ще уцели правилния момент да извика приятелите си вън от коварната шахта. Сапьора присвиваше очи и следеше всяко изменение в нивото на реката, без да се плаши от водните талази, които вятърът пращаше в лицето му. Инстинктът му подсказваше, че вече е време да повика Никълъс вън от капана, в който се беше заврял. Между повърхността на реката и ръба на бента оставаха около двадесет и пет-тридесет сантиметра.

И все пак, той добре разбираше, че ако даде фалшива тревога и накара приятелите си да се евакуират без нужда точно когато можеха да открият преследваната цел, цялото начинание щеше да се окаже безплодно. Никълъс беше предприел огромни рискове при организирането на експедицията, а разходите също заслужаваха внимание. Преди да заминат от Англия, той му беше намекнал, че финансовото му състояние не е блестящо и че бъдещето му е под въпрос. Сапьора можеше и да не е познавач по стопанско право и това, че Никълъс бил „име“ в управителния съвет на Лойдс и носел определени отговорности, не му говореше практически нищо. Знаеше само, че в британската преса се беше писало много за затрудненията на застрахователната компания, и се сещаше, че при един злощастен завършек на експедицията Куентън-Харпър отиваше директно в съда за обявяване на несъстоятелност… А двамата все пак бяха приятели.

Най-накрая дъждът престана и топлите слънчеви лъчи пробиха през ниските облаци. Нивото на реката не започна да се понижава, но пък поне на първо време бентът не беше заплашен.

— Я да го подсигурим за още един час! — рече си Сапьора и натисна газта на трактора, за да пренесе поредния габион отзад язовирната стена.

Никълъс сам взе дейно участие в работата и рамо до рамо с Хансит и останалите помощници от групата се захвана с вдигането на каменните плочи от пода на лабиринта. Те бяха наредени толкова плътно, че дори с помощта на лостове им беше трудно да ги отделят една от друга. За да спести време, той направи тежкия избор за методите на проучване и премина на изключително разрушителни. Нареди четиримата най-здрави мъже от бригадата, въоръжи ги с ръчно изработени чукове — буци железа, закачени за дървени пръчки — и им нареди да блъскат с все сила по плочите, докато някоя не се строши и не позволи разместването на останалите. Чувстваше се гузен, че се отнася по подобен варварски начин със забележителния лабиринт, но така или иначе работата потръгна много по-лесно.