Седмият папирус

Никълъс отново се надвеси над нея и когато повторно изпълни устата и гърлото й с въздуха от собствените си дробове, тя помръдна.

— Точно така, любима — окуражи я той. — Дишай! Дишай, заради мен.

Опита още веднъж, но тогава тя самата го избута настрани и уморено се надигна. Блуждаещият й поглед обиколи напрегнатите лица на хората около нея, които не смееха да откъснат очи от нея. Сред всички тъмнокожи имаше само един бял човек, нормално бе да предположи, че това е Никълъс.

— Ники! Какво стана с мен?

— Не съм много сигурен… Но какво и да е било, едва не ни видя сметката и на двамата. Как си?

— Имах чувството, че нечия невидима ръка ме е сграбчила за гърлото и иска да ме удуши. Не можех да дишам и накрая припаднах.

— Предполагам, че в помещението има някакъв газ, който гони кислорода над определена височина — обясни й набързо. — Оставаха ти по-малко от две минути, преди да си отидеш завинаги. На човек са му нужни четири минути без кислород, за да убие мозъка си.

— Главата ме боли ужасно — оплака се Роян и притисна с пръсти слепоочията си. — Чух те как ме викаш. Нарече ме „любима“ — очите й свенливо се сведоха към земята.

— Сигурно съм се изпуснал — вдигна я той на крака, а тя олюлявайки се, се отпусна върху него. Допирът до меките й, топли гърди сякаш му вдъхна допълнително живот.

— Още веднъж трябва да ти благодаря, Ники. И без това съм ти толкова задължена. Никога не бих могла да ти се отплатя за всичко, което стори за мен.

— Сигурен съм, че все ще измислим някакъв начин да го сториш.

Едва сега Роян усети, че ги наблюдават, и се отдръпна.

— За какъв газ говореше? И как е проникнал там, долу? Да не би Таита да е приготвил нов капан, а, Ники?

— По-вероятно е газовете да са резултат от разпадането на веществата — реши той. — Щом са се задържали в дъното на хранилището, значи са по-тежки от кислорода. Предполагам, че става дума за въглероден двуокис, но не е изключено да става дума за метан. Мисля, че метанът беше по-тежък от въздуха.

— Дали Таита го е сторил нарочно? — започна да разсъждава тя, а в това време руменината се връщаше по бузите й. Личеше си, че се оправя.

— Не знам, но тези кошници и делви ми се струват подозрителни. Ще мога да ти отговоря едва когато успеем да надникнем в съдържанието им — Никълъс нежно я погали по бузата. — Как се чувстваш? Главата още ли ти боли?

— Да, но по-малко. Какво ще правим сега?

— Ще проветрим хранилището — рече той, — при това възможно най-бързо.

За да провери докъде стига нивото на газа убиец, Никълъс бръкна в чантичката си за извънредни ситуации и извади една от свещите вътре. Запали я и заслиза отново по стълбата. Стъпваше стъпало по стъпало и държеше свещта възможно най-ниско в краката си. Пламъчето й весело играеше из тунела, подскачайки при всеки полъх на течението. Щом обаче стигна шестото стъпало отдолу нагоре, пламъкът пожълтя и скоро изгасна.

Той отбеляза височината с белия си тебешир на стената и извика на Роян, която следеше движенията му от горния край на шахтата.

— Е, поне можем да сме сигурни, че не е метан. Още съм здрав и читав, значи имаме работа с въглероден двуокис.

— Много практичен тест — засмя се тя. — Ако всичко се вдигне във въздуха, значи е било метан.

— Хансит, донеси вентилатора — извика Никълъс на едрия монах.

Сдържайки дъха си, все едно плуваше под вода, Никълъс слезе набързо до подножието на стълбата и постави вентилатора на пода. Завъртя бутона на най-бързата позиция и веднага се измъкна от шахтата, поемайки дълбоко въздух, щом главата му се показа над бялата чертичка върху стената.

— Колко време ще чакаме въглеродния двуокис да се разсее? — попита тревожно Роян, като погледна часовника си.

— Ще проверявам със свещта на всеки петнадесет минути.

В крайна сметка трябваше да мине час, за да могат двамата да слязат в безопасност до дъното на шахтата. Никълъс нареди на Хансит да донесе дърва за горене и да ги запали върху каменния под. Така въздухът щеше да се нагрее и да циркулира по-бързо из целия тунел.

Докато монахът изпълняваше нарежданията им, Никълъс и Роян се надвесиха над една от кошниците край стената и провериха съдържанието й.

— Да му се не знае и хитрият мошеник! — възкликна той и от яд, и от възхищение. — Изглежда ми като смес от трева, горска шума и животински тор, същото, с което са наторявали земята по онова време.

Прекосиха помещението и надигнаха една от делвите да погледнат какво се крие в нея. От гърлото й се посипа някакъв прашец. Никълъс взе една щипка, потърка я между пръстите си и накрая предпазливо я помириса.

— Натрошен варовик! — процеди той през зъби. — Отдавна е изсъхнал и не мога да усетя мирис, но предполагам, че Таита го е накиснал в някаква киселина. Оцет или дори може би урина, все тая. При разтварянето на скалата се образува въглероден двуокис.

— Значи и това е било капан, оставен нарочно — заключи Роян.