Седмият папирус

— Мен не ме пиши към тях. Аз съм си египтянка и се страхувам, та се не знае — усмихна й се тя приятелски и сложи ръка върху рамото й. — Ще ми липсваш, госпожо Слънце.

— Може би пак ще имаме случай да се срещнем. В по-добри времена…

Горещо я целуна по бузата и я притисна до себе си.

— Надявам се. Надявам се с цялото си сърце тези по-добри времена да настъпят скоро.

В това време Никълъс говореше по микрофона:

— Доли, тук Фараон. Къде се намираш в момента?

— Фараоне, на двадесет минути път сме от целта. Бързаме, колкото можем. Боб ли печете за вечеря или това, което чувам, е минохвъргачка?

— Като си толкова умен, защо не дойде по-рано? — не му беше до шега. — Горилите вече са завзели южния край на пистата. Трябва да приближиш задължително от север. Вятърът е западен, скоростта му е приблизително пет бала. Както и да кацнеш, ще ти дойде странично.

— Прието, Фараоне. Колко пътници и какъв товар трябва да вземем?

— Пътниците сме трима прави плюс шестима на носилка. Товарът представлява петдесет и две парчета с общо тегло около четвърт тон.

— Че защо трябваше да бия всичкия този път за някакви си джунджурийки?

— Има и друго. В района действа още една летателна машина. Хеликоптер, тип „Джет Рейнджър“, оцветен е в зелено и червено. Вражи, но невъоръжен.

— Прието, Фараоне. Ще ти се обадя пак, когато пристигна.

Никълъс остави слушалките и се върна при двете жени, клекнали до ранените.

— Няма да чакаме дълго — опита се да ги ободри. Трябваше да вика, за да се чуе сред стрелбата и експлозиите. — Тъкмо време за един хубав чай — допълни той и бутна няколко сухи съчки в жарта от снощния огън. Бръкна в чантата си и извади последните пликчета с чай, докато Сапьора наместваше опушеното си канче над огъня.

Понеже имаше само една чаша, трябваше да пият един след друг.

— Най-напред дамите — рече Никълъс и подаде чая на Роян. Тя отпи и изгори устните си.

— Хм, хубаво… — въздъхна, но веднага наостри уши. — Този път съм сигурна, че е Голямата Доли.

Той също се ослуша и кимна утвърдително.

— Мисля, че си права. — Стана от мястото си и се върна пред радиостанцията. — Доли, тук Фараон, Чуваме те.

— Пет минути до кацане, Фараоне.

Никълъс огледа дългата писта. Хората на Мек продължаваха да отстъпват. Като змии се промъкваха безшумно между тревите и отвръщаха на стрелбата откъм реката. Ного вече се беше разбързал.

— Побързай, Джени — помоли се тихичко Никълъс, но веднага си възвърна невъзмутимото изражение отпреди малко и отиде при жените. — Имате време да си изпиете чая. Ще е жалко да го хвърлим.

Шумът от самолетните двигатели вече заглушаваше дори грохота на минохвъргачката. Изведнъж едрото му туловище се показа на хоризонта, толкова ниско над земята, че едва не се закачаше за върховете на дърветата. В сравнение с хеликоптера, който ги беше тормозил цял ден, херкулесът беше направо величествен. Дългите му криле едва се побираха в ширината на пистата. Джени смъкна самолета до земята и тежко се приземи откъм северния край на летището. Веднага превключи перките на обратен ход и под колелата на самолета се вдигнаха кафяви облаци прах.

Голямата Доли мина като на парад пред акациевата горичка и Джени махна на чакащите от кабината. Щом двигателите успяха да убият достатъчно скоростта, пилотите натиснаха спирачките и колелата изскърцаха по пистата. Херкулесът направи пълен завой и се обърна с ревящите си мотори към пътниците и багажа. Още преди да ги е достигнала, рампата започна да се спуска.

Фред вече чакаше на входа на трюма и започна да помага на Никълъс и Сапьора с ранените. За броени минути ги качиха всички в самолета и се заеха с товаренето на сандъците. Дори Роян си избра някоя от по-леките кутии, опря я на гърдите си и се скри вътре.

На по-малко от сто и петдесет метра от самолета избухна мина, половин минута по-късно я последва втора, петдесет метра по-близо до целта.

— Минаха на насочена стрелба — изсумтя Никълъс и грабнал по един сандък под всяка мишница, се завтече нагоре по рампата.

— Вече ни обстрелват — разтревожи се Фред. — Трябва да се махаме. Забравете останалото, качвайте се. Хайде!

Под заслона на акациите бяха останали само четири сандъка и без да обръщат внимание на предупрежденията, Никълъс и Сапьора хукнаха да приберат и тях. Всеки грабна по два и тичешком се върнаха при самолета. Рампата се беше отлепила от пистата и двигателите на Голямата Доли надаваха своя ужасен рев. Двамата хвърлиха кутиите през отвора, хванаха се за ръба на рампата и се откъснаха от земята. Никълъс пръв успя да се набере от горната страна на прибиращия се капак и помогна на Сапьора да го последва.

Когато се обърна към пистата, между дърветата бе останала само Тесай.

— Кажи довиждане на Мек от мен — извика й той през отвора. — Хиляди благодарности за всичко.

— Знаеш как да се свържеш с нас — изкрещя тя с пълно гърло, за да я чуе.

— Довиждане, Тесай — обади се и Роян, но гласът й се изгуби сред шума на моторите.

Вихърът от перките беше вдигнал нови облаци прах и Тесай закри лице, за да прикрие очите си. Рампата се прибра и я скри от погледите на хората в самолета.