Седмият папирус

— Ако не харесвате условията ми, в списъка на Дураид има още три имена на възможни спонсори — заплаши го тя.

— Добре, добре — по лицето му се изписа мъченическо изражение. — Съгласен съм с предложението ви. Но на каква основа ще изчисляваме стойността на откритото? Щом ще делим поравно…

— Щом се сблъскаме с някакви предмети от археологически интерес, аз ще избера някой от тях, вие — следващия, и така — докато си поделим всички поравно.

— А защо аз да не избирам пръв? — погледна я той въпросително.

— Най-добре да теглим чоп още сега — предложи Роян и той извади от джоба си монета от една лира.

— Ези или тура? — хвърли той монетата и докато тя беше още във въздуха, Роян извика:

— Ези!

— Да му се не види! — ядоса се Никълъс, щом се наведе над монетата, и веднага я прибра обратно в джоба си. — Така значи, вие ще сте първата, която ще избира от находките, ако такива се открият изобщо. — Той протегна ръка през масата. — От вас единствено ще зависи какво ще правите с дела си. Можете да го дарите, ако щете и на каирския музей. Ако, разбира се, дотогава не сте се разделили с тази си странна приумица. Съгласни?

Тя пое ръката му.

— Съгласни! — и бързо добави: — Сътруднико!

— Сега да обсъдим нещата по-подробно. Никакви тайни от мен, ще ми кажете всичко, което досега сте премълчали.

— Донесете пак книгата — посочи Роян томчето на „Речният бог“ и преди той да се върне до масата тя набързо избута мръсните чинии в единия ъгъл. — Първото, което трябва да прехвърлим, са откъсите, които Дураид лично редактира — разтвори книгата на последните страници. — Ето. Оттук започват затъмненията, които Дураид внесе в текста.

— Хубава дума — усмихна се Никълъс, — но да използваме по-разговорен стил. Вече и аз имах случай да попадна в подобно затъмнение.

— Знаете цялата история дотук. Царица Лострис и целият й народ са принудени от хиксосите, които воюват качени на своите колесници, да напуснат страната си и да се спасяват от гнева на нашественика. Поемат на юг по течението на Нил и един ден се озовават в точката, където се събират водите на Бели и Сини Нил, сиреч днешен Хартум. Дотук всичко е според текстовете на свитъците.

— Запомних. Продължавайте.

— На един от корабите си носят мумифицираното тяло на съпруга на Лострис — фараон Мамос VIII. Дванадесет години по-рано, преди фараонът да умре от раната в гърдите си, която получава в сражение с хиксосите, тя му обещава, че ще се погрижи да погребе тялото му на сигурно място и че ще остави при него цялото му несметно съкровище. Когато достига днешен Хартум, Лострис решава, че е време да изпълни обещанието си към покойния. Праща сина си, четиринадесетгодишния принц Мемнон, заедно с дружина воини с колесници да открие подходящо място за гробницата. Мемнон бива придружен от своя учител, разказвача на цялата история, неуморимия Таита.

— Добре, добре, това си го спомням. Мемнон и Таита разпитват черните роби пилуки, които залавят по пътя, и по техен съвет решават да следват левия приток на реката, която ние сега наричаме Сини Нил.

Роян кимна и продължи с историята:

— Насочват се на изток и се сблъскват с непристъпни планини — толкова високи, че ги наричат Синята крепост. Всичко, което сте чели дотук в книгата, е точно възпроизвеждане на текста в свитъците, но именно тук — и тя посочи една от страниците, — започват измислици. При описанието на предпланините…

Никълъс я прекъсна насред изречението:

— Спомням си, че когато четох за пръв път книгата, ми направи впечатление неточното описание на Сини Нил и по-скоро на земите при навлизането му в етиопските планини. Там предпланини няма. От западната си страна планините свършват с почти отвесен склон. Реката се показва като змия, надала глава от дупката си. Който и да е авторът на природните описания, той явно не познава течението на Сини Нил.

— А нима вие познавате областта? — зачуди се Роян.

Той се засмя и кимна.

— Когато бях млад и по-глупав, дори отколкото съм сега, бях замислил грандиозния план да премина с лодка пролома на Абай — от езерото Тана до язовир „Розейрес“ в Судан. Абай е името, с което етиопците наричат Сини Нил.

— И защо сте искали да го правите?

— Защото никой не го беше правил преди мен. Майор Чийзман, британският консул, ходил на лов в областта през 1932 година и едва не се удавил. Казах си, че ще мога да снимам филм, да напиша пътепис и да спечеля малко пари от авторските права. Говорих с баща си да финансира експедицията ми. Приключението беше достатъчно лудешко, за да привлече интереса му. Дори искаше да тръгне с мен. Тогава се заех с изучаване цялото течение на Абай, при това не само на карта, но и на живо. Купих си един стар „Чесна“ и прелетях над целия пролом — осемстотин километра разстояние между езерото Тана и язовира. Както вече казах, тогава бях само на двадесет и една и подобни лудости ме привличаха.

— И какво се случи? — Роян беше видимо заинтригувана. Дураид никога не й беше разправял за тези приключения на стария си спътник, но именно в подобна авантюра смяташе тя да го тласне тепърва.