Седмият папирус

Едва сега Роян успя да хвърли поглед в кабината на камиона. Шофьорът носеше шапка тип шлем, която криеше цялото му лице без очите и носа. Подобна маскировка му придаваше доста злокобен вид.

— Внимавай! — изпищя внезапно Роян. — Засилил се е право към нас!

Двигателят на камиона нададе мощен рев, който погълна гласовете им сякаш бяха попаднали насред морска буря. За миг пред очите на Роян заблестя стоманената муцуна на МАН-а, в следващия миг цялата му тежест се стовари върху задницата на колата им. От удара тя залитна и едва не се прекатури през седалката. Бързо се върна в предишното си положение и ужасена видя как камионът ги е подхванал с предната си броня като някаква лисица, тичаща с кокошка в устата си.

Джорджина водеше отчаяна борба с кормилото, надявайки се да задържи ленд роувъра на шосето, но усилията й оставаха напразни.

— Не мога да контролирам колата. Мостът! Да се спасява кой как може…

С едно движение Роян се освободи от предпазния си колан и посегна към дръжката на вратата. Каменните перила на моста летяха с пълна скорост насреща им. Колата се пързаляше по пътя напълно неспособна да спре или завие встрани.

Под натиска вратата лесно поддаде, но така и не й остана време да я отвори достатъчно, за да скочи навън. С все сила колата беше запокитена в здравите каменни колони, които стърчаха на входа на моста.

Двете жени хорово изпищяха, капакът на мотора се смачка наполовина пред очите им, а инерцията ги хвърли право срещу предното стъкло. То се разби на парчета, а колата отскочи като футболна топка от камъните, килна се на една страна, излезе извън шосето и се затъркаля надолу по брега на реката.

Роян беше като катапултирана през зеещата врата и скоро се озова на земята. Склонът уби скоростта на падането й, но извади всичкия въздух от гърдите й. Тя се претърколи надолу по пръстта и в един миг се оказа в ледените води на рекичката, минаваща под моста.

Малко преди главата й да се потопи под повърхността, очите й зашариха по небето и случайно срещнаха силуета на каменния мост. Роян успя да хвърли последен поглед на камиона, който даде газ и потегли. Машината влачеше две товарни ремаркета, толкова високи, че се забелязваха дори над каменните перила на моста.

И двете ремаркета бяха покрити с изкуствен брезент от някаква лъскава материя. На зеления фон на покривалото беше изписано с големи червени букви името на компанията собственик, но преди да осмисли какво точно е прочела, Роян цопна в реката и водата запречи погледа й. От студа и зашеметяването след удара едва не се удави.

С няколко маха излезе обратно на повърхността. Учуди се, че за няколко секунди течението я е отнесло двадесетина метра надолу. Затруднена от дрехите си, Роян все пак успя да доплува благополучно до брега, където се хвана за някакъв клон и се изтегли на сушата.

Клекна в калта и се опита да изкашля и изплюе водата, която бе погълнала, без да иска. Опипа тялото си, за да види къде по-точно се е ударила, но в следващия миг стоновете на агонизиращата й майка я накараха да забрави за собствените си неволи и да насочи цялото си внимание към обърнатите с покрива надолу останки от ленд роувъра.

В трескава бързина Роян се надигна на крака и се затича по хлъзгавата трева към колата, спряла на самия ръб на водата. Каросерията беше смачкана и дори разкъсана, на много места боята беше паднала и ламарината блестеше на светлината. Моторът отчаяно се задъхваше, но предните колела продължаваха да се въртят в пространството.

— Мамо! Къде си? — завика Роян, но ужасяващите звуци, които Джорджина издаваше, не престанаха. За да не изгуби равновесие, дъщерята се улови за металната каросерия на колата и с разтуптяно сърце се насочи по посока на звука. Не й се мислеше какво може да види. Джорджина беше седнала върху размекнатата земя, облегнала гръб върху вратата на колата и изпънала крака напред. Левият беше толкова усукан, че ботушът й сочеше към калта под неестествен ъгъл. По всяка вероятност или коляното, или костта над него бяха счупени.

Но не това беше причината да стене толкова жално. В скута й лежеше Маджик, а тя бе надвесила глава над него и горчиво плачеше; дори не се опитваше да възпира сълзите си. При едно от преобръщанията кокер шпаньолът се бе озовал между покрива на колата и земята и огромната металическа маса го беше премазала. От крайчеца на вечно усмихнатата му уста висеше розовият език, но вместо слюнка от върха му се стичаха капки кръв, които стопанката му механично бършеше с шала си.

Младата жена се свлече до майка си и я прегърна през рамо. Никога преди не я беше виждала да плаче. Притисна я силно до себе си, сякаш се опитваше с физическа болка да заглуши мъката, напираща в душата й. Но напразно.

Двете надали имаха представа колко време са седели така. Най-накрая на Роян й дотегна да гледа счупения крак на майка си, а и в съзнанието й се събуди страхът, че не е изключено шофьорът на камиона да се върне, за да довърши започнатото. Тя бързо се качи горе на пътя и като се домъкна до средата на платното спря първата кола, която излезе от мъглата.