Sedmiyat pechat

Томаш се усмихна насила. Беше му омръзнало да отговаря на един и същи въпрос. Даже му беше

хрумнало да опише всичко, да направи няколко десетки ксерокопия и да дава екземпляр на всеки, който

попита за крака му.

- Нещо такова - каза той, спестявайки подроб ностите. - Тъкмо заради крака се задържах т олкова време

в чужбина.

Жената от рецепцията стана от мястото си и услужливо се приближи до Томаш.

- Имате ли нужда от помощ, професоре?

- Не, оставете. Все някак ще се оправя, свикнах вече. - Спря пред рецепцията и надникна в коридора. -

Къде е майка ми?

- Дона Граса ли? - Госпожата направи две крачки назад, спря пред вратата на дневната и погледна

вътре. - Не я виждам тук.

- Дали не си е в стаята?

Томаш се приближи до рецепцията, но жената за секунди се вмъкна в дневната и заговори някакъв

възрастен мъж. Застанал на вратата, Томаш чуваше звуците на разговора, без да раз бира дум ите.

Възрастният човек каза нещо и жената надникна през прозореца, след това се устреми към него.

- Всъщност тя е навън, в градината - каза тя. - Искате ли да я извикам?

- Не, оставете. Аз ще отида при нея.

Придвижвайки се предпазливо, с полюшващо се между патериците тяло и опънат гипсиран крак,

Томаш излезе от дома и тръгна покрай затревената площ, сред пъстрите лехи от рози, кантарион и

нигела. Заобиколи и излезе в градината зад сградата, където много от обитателите на дома седяха по

дървените пейки, наслаждавайки се на утринного слънце. Лястовиците чуруликаха из боровите клони,

весели и игриви, изпълвайки зеленината с музика. Чисто и свежо ухание се разнасяше от полятата

заранта трева.

Томаш огледа градината и видя майка си в дъното, под сянката на една ела, зареяла поглед към

близката гора. Съблюда вайки деликатното равновесие на канадките, Томаш бавно тръг на към нея.

Прекоси затревената площ, стигна дотам и седна на стола до нея.

- Здравей, мамо.

Дона Граса обърна глава и го изгледа странно. Нямаше я очакваната радост от срещата, а по-скоро

отчуждено любопит ство.

- Добро ут ро.

Томаш се наведе и я целуна по лицето.

- Добре ли си, мамо?

Дона Граса остана хладна и дистанцирана.

- Извинете, господине, сигурно ме бъркате с някой д руг.

Репликата, произнесена с почти равнодушен глас, му подейс тва като плесница. Томаш се поколеба,

преди да отговори.

- Мамо, аз съм - каза той, като сложи ръка на гърд ите си. - Томаш.

Тя му подаде ръка.

- Как сте? Аз съм Граса Нороня.

Томаш сякаш не видя протегната ръка. Стисна рамото и и я разтърси, сякаш се опитваше да я събуди.

- Аз съм, мамо. Твоят син. Аз съм Томаш, синът ти.

Дона Граса се усмихна добродушно.

- Господине, много сте сим патичен, но вече ви казах, че ме бъркате с друга жена - промърм ори тя със

спокоен глас. - Моят син наистина се казва Томаш, но е още съвсем малък, милият.

Томаш, нажален, се загледа в майка си. Нима се е върнала толкова назад във времето? Нима е

възможно дори да не го познава? Взираше се напрегнато в майка си и в този мъчителен миг разбра, че я

беше загубил завинаги. Почувства как очите му се премрежват от сълзи, сякаш прииждащата скръб бе

разтворила невидими шлюзове в душата му. Трябваше да се махне оттам.

Това бе повече, отколкото можеше да понесе.

Тръгна към близкия бор, обърнал гръб на майка си, и захлипа неутешимо. Сълзите бликаха от очите

му и се стичаха по лицето му, топли и неспирни, гърлото му бе стегнато на възел. Да не те разпознае

собствената ти майка му се струваше най-тъжното нещо, което би могло да сполети някого.

- Господин Томаш, доб ре ли сте? - попита майка м у зад него, притеснена от ненадейния пристъп на

скръб на непознатия.

Все още с гръб към нея, Томаш кимна с глава. Пое дълбоко въздух, прокара опакото на ръката си през

носа, а с дланта на другата изтри сълзите, които се стичаха по лицето му. Осъзна, че вече контролира

чувствата си, сякаш вълната, която заплашваше да го удави, беше отминала, върна се при майка си и

дръпна празния стол.

- Имате ли нещо прот ив да седна до вас?

- Не, разбира се - съгласи се тя с любезна усмивка. - Много м ило от ваша страна. - Наклони глава и

състрадателно се вгледа в зачервените му очи. - По-добре ли сте?

- Да, благодаря.

- Проб леми ли имате?

- Да, нещо такова - прошепна Томаш.

- Семейни проб леми?

- Да, би могло да се каже.

Дона Граса зарея поглед към боровата гора и въздъхна.

- Моето семейство не ме посещава от дълго време. - Пре хапа уст ни, завладяна от мъка. - От м ного,

много време.

Томаш поклати глава. Погледна майка си и неизвестно защо се замисли над нетрайността в живота,

над преходността на нещата и ефимерността на съществуванието. Пред него животът се носеше като

дух, преобразявайки се непрестанно, всич ко се променяше във всеки един миг и нищо не бе вече

същото. Няма щастлив завършек, помисли си той. Всеки има своя седми печат за разчупване, съдба,