Сенчести души (Книга шеста)

— В тази къща има четири напълно изправни бани: в стаята на Стефан, в моята стая и в стаите от двете страни на стаята на Стефан. Всички са на ваше разположение. Ей сега ще заредя всяка баня със соли за вана — заговори госпожа Флауърс. След малко добави, като разпери ръце пред цялата опърпана, кървяща, мръсна група: — Моят дом е и ваш, скъпи мои.

Разнесе се хор от горещи благодарности.

— Ще направя график. Имам предвид за храненето на Стефан. Ако момичетата са съгласни — забързано додаде Елена, като погледна Бони и Мередит. — Не му е нужно много, само по малко, на всеки час до сутринта.

Елена все още се срамуваше от Мат. А Мат не по-малко се срамуваше от нея. Но той пристъпи напред и вдигна празните си ръце, за да покаже, че няма лоши намерения.

— Това правило само за момичетата ли важи? Защото аз също имам кръв и съм здрав като кон.

Стефан го стрелна притеснено с поглед.

— Не е правило само за момичетата. Но ти не си длъжен да…

— Искам да ти помогна.

— Добре тогава. Благодаря ти, Мат.

Правилният отговор би трябвало да бъде: „Благодаря ти, Стефан“, но Мат не можа да измисли какво да му каже и затова избъбри смутено:

— Благодаря ти, че си се грижил за Елена.

Стефан се усмихна.

— За това трябва да благодариш на Деймън. Той и останалите ми помогнаха — както и на другите.

— Освен това разхождаме кучета — или поне Сейдж го прави — подхвърли Деймън иронично.

— О, това ми напомня. Трябва да обезпаразитя приятелите си. Сейбър! Талон! Тук! — Последва изсвирване, което Мат никога не би могъл да имитира.

Всичко и без това му се струваше като в мъгла. От мрака изникнаха огромно куче, почти с размерите на пони, и един сокол.

— Сега — рече едрият вампир и меката светлина отново засия. — Това беше. Ако нямате нищо против, предпочитам да спим навън с приятелите ми. Благодарен съм за любезността ви, Madame, казвам се Сейдж. Соколът е Талон, а кучето — Сейбър.

— Първо ще се изкъпем двамата със Стефан, а след това госпожа Флауърс ще приготви банята за момичетата — заяви Елена. — Вие, момчета, сами ще се оправяте.

— А аз — обяви госпожа Флауърс със сериозен тон — ще бъда в кухнята. Ще приготвя сандвичи. — С тези думи възрастната жена се извърна, за да се заеме със задълженията си.

Точно в този миг от земята изникна Шиничи и се извиси над тях.

Или по-скоро се извиси лицето му. Това определено беше илюзия — ужасяваща, но изумителна. Шиничи все едно беше там, гигант, крепящ света на раменете си. Черната част от косата му се сливаше с нощта, но алените краища образуваха пламтящ ореол около лицето му. Беше странна гледка — пришълец от една земя, доминирана от гигантско червено слънце, нощем и денем.

Очите на Шиничи също бяха червени, като две малки луни в небето, и фокусирани върху групата пред къщата на госпожа Флауърс.

— Здравейте — рече той. — Защо изглеждате толкова изненадани? Не би трябвало. Не бих могъл да ви позволя да се върнете, без да дойда да ви кажа „здрасти“. В крайна сметка мина много време — за някои от вас — додаде гигантското лице и се ухили. — Освен това, разбира се, исках да споделя радостта ви — спасихме малкия Стефан и дори за целта се сражавахме с огромно пиле.

— Бих искала да видя как сам се сражаваш с Блудуед и в същото време взимаш тайния ключ от гнездото й! — възмути се Бони, но млъкна, когато Мередит стисна ръката й.

В това време Сейдж мърмореше нещо за това, какво ще направи Талон с неговото „огромно пиле“, ако Шиничи беше достатъчно смел, за да се яви лично.

Шиничи не му обърна внимание.

— О, да, и малките акробатики, през които трябваше да преминете. Наистина много мъчителни. Е, никога вече няма да допуснем грешката да ви вземем за непохватни идиоти, които така и не се запитаха защо изобщо сестра ми ще ви дава следи, още повече такива, които дори някакви Тъпанари ще разберат. Искам да кажа — продължи той злобно, — защо вместо това просто не е глътнала ключа, а?

— Блъфираш — решително отсече Мередит. — Ти просто ни подцени, казано ясно и кратко.

— Може би — съгласи се Шиничи. — Или може би става дума за нещо съвсем различно.

— Ти изгуби — заяви Деймън. — Разбирам, че това е голяма изненада за теб, но е самата истина. Елена все по-добре контролира Силите си.

— Но дали те ще действат тук? — усмихна се Шиничи тайнствено. — Или внезапно ще изчезнат на светлината на бледожълтото слънце? Или ще се стопят в дълбините на истинския мрак?

— Не му позволявай да те заблуждава, madame! — извика Сейдж. — Силите ти идват от място, до което той няма достъп.

— О, да, ето го и ренегата. Бунтовният син на Бунтовника. Питам се… как се наричаш този път? Кейдж? Рейдж? Чудя се какво ще си помислят тези деца, когато узнаят кой си в действителност?

— Няма значение кой е той! — извика Бони. — Ние знаем. Знаем, че той е вампир, но в същото време е нежен и мил и неведнъж ни спаси. — Тя затвори очи, но не трепна от бурния смях на Шиничи.