Сенчести души (Книга шеста)

Елена затвори очи, като се опитваше да не мисли за девицата, направена от цветя (и която бе убила съпруга си! — напомни си отчаяно Елена). С пресъхнали устни и лице, влажно от стичащите се сълзи, Елена се извърна към вратата. Сложи пръстена. Увери се, че пасва добре в отвора.

— Фелс Чърч, Вирджиния, Съединени щати, Земя. Близо до пансиона, моля! — промълви тя.

Минаваше полунощ. Мат спеше върху походното легло в бункера, а госпожа Флауърс върху дивана, когато внезапно ги събуди силен удар.

— Какво става, по дяволите? — Госпожа Флауърс стана и се втренчи през прозореца. Навън би трябвало да цари мрак.

— Внимавайте, госпожо — машинално рече Мат, но не се сдържа и попита: — Какво има? — Както винаги очакваше най-лошото и провери, че револверът е зареден с благословените куршуми.

— Има… светлина — отвърна безпомощно госпожа Флауърс. — Не зная какво друго да кажа. Светлина е.

Мат също видя светлината, която хвърляше отблясъци върху вратата на бункера. Не чу гръмотевица, когато се събуди. Побърза да изтича до прозореца при госпожа Флауърс.

— Виждал ли си…? — възкликна възрастната жена, вдигна ръце и безсилно ги отпусна. — Какво би могло да означава това?

— Не зная, но си спомням, че всички говорят за лей линиите. Линиите на Силата, скрити в земята.

— Да, но тези линии преминават по повърхността на земята. Те не са насочени нагоре като… като фонтан! — отсече госпожа Флауърс.

— Но аз съм чувал, че когато три лей линии се съберат в една — мисля, че Деймън го каза, — те могат да образуват Врата. Врата към измерението, накъдето водят.

— Мили Боже — промълви госпожа Флауърс. — Да не би да смяташ, че това отвън е една от онези врати? Може би са те и се връщат.

— Не е възможно. — За времето, което Мат прекара с възрастната жена, не само се бе изпълнил с уважение към нея, но и я бе обикнал. — Както и да е, не смятам, че е разумно да излизаме навън.

— Скъпи Мат, ти си ми такава утеха — промърмори госпожа Флауърс.

Мат се съмняваше в това. Нали бяха оцелели благодарение на нейните запаси от храна и вода. Дори походното легло бе нейно.

Ако беше сам, той може би щеше да проучи това… необичайно явление. Трите светлинни лъча сияеха изпод земята под такъв ъгъл, че се пресичаха на височината на човешки ръст. Ярки светлини. И с всяка изминала минута ставаха все по-ярки.

Мат затаи дъх. Три лей линии, брей? Господи, това сигурно бе нашествие на чудовища.

Дори не смееше да се надява.

Елена не знаеше дали трябва да каже Съединени щати или Земя, нито дали вратата би могла да я отведе във Фелс Чърч. Не знаеше дали Деймън би трябвало да й посочи име на врата, близо до Фелс Чърч. Но… навярно… с всички тези лей линии…

Вратата се отвори, разкривайки малко помещение, колкото асансьорна кабина.

— Можете ли вие четиримата да носите Стефан и да се сражавате, ако се наложи? — тихо попита Сейдж. И — след секунда, докато проумеят какво иска да каже — проехтяха три писъка на протест с три различни момичешки интонации.

— Не! О, моля те, не! О, не ни напускай! — замоли се Бони.

— Нима няма да дойдеш у дома с нас? — попита прямо Мередит.

— Заповядвам ти да влезеш, при това бързо! — нареди му Елена.

— Каква властна жена — промърмори Сейдж. — Е, ами, изглежда Махалото на съдбата отново отмери своя ход. Аз съм само обикновен мъж и се подчинявам.

— Какво? Това означава ли, че идваш с нас? — извика Бони.

— Да, означава, че идвам. — Сейдж вдигна нежно на ръце изнемощелия Стефан и пристъпи в малката кабина зад вратата. За разлика от предишните ключове, които Елена използва днес, този изглежда задействаше асансьора с нещо като гласови команди… или поне така се надяваше. В крайна сметка Шиничи и Мисао се нуждаеха само от един ключ за двамата. А сега няколко души искаха да отидат едновременно на едно и също място.

Надеждата не я напускаше.

Сейдж хвърли на земята старото одеяло на Стефан. Нещо изтрополи върху земята.

— О… — Стефан се протегна немощно към него. — Това е диамантът на моята Елена. Намерих го на пода след…

— Има още много там, откъдето е взет — каза Мередит.

— За него е важен — намеси се Деймън, който вече бе вътре. Вместо да влезе по-навътре в асансьора, в малката кабина, която можеше да изчезне всеки миг, да замине за Фелс Чърч, преди той да се върне, Деймън излезе във фоайето, огледа внимателно пода и коленичи. После бързо взе нещо, изправи се и се върна в кабината.

— Искаш ли да го вземеш, или да остане в мен?

— Нека остане в теб. Пази го… за мен.

Всеки, който познаваше миналото на Деймън, особено отношенията му с Елена и знаеше за древния диамант, принадлежащ на Елена, би казал, че Стефан сигурно е полудял. Но Стефан не беше луд.

Той обхвана ръката на брат си, която държеше диаманта.

— Разчитам на теб — промълви той с едва забележима усмивка.

— Не зная дали сте забелязали — заговори Мередит, — но има един бутон вътре в тази измишльотина.

— Натисни го! — извикаха Сейдж и Бони, но викът на Елена ги заглуши:

— Не, почакай!