Сенчести души (Книга шеста)

— Трябва да отида! Необходим ли е ключ?

— Да, но…

— Имаш ли ключ?

— Да, но…

— Дай ми го веднага!

— Не мога да направя това — проплака вампирът по начин, който й напомни хленченето на Бони в най-тежките мигове.

— Добре. Сейдж!

— Madame?

— Върни обратно Талон, за да избоде очите на този тип. Не иска да ми даде ключа за килията на Стефан!

— Считайте го за свършено, madame!

— П-почакай! Про-промених решението си. Ето ключа! — Вампирът зарови във връзката с ключове и й подаде един.

Приличаше на останалите ключове. Твърде много, обади се подозрителен глас в главата на Елена.

— Сейдж!

— Madame!

— Можеш ли да ме изчакаш, докато аз мина със Сейбър? Искам той да откъсне знаеш-какво-от-този-тип, ако ме е излъгал.

— Разбира ce, madame!

— П-п-п-почакай — заекна вампирът. Беше ясно, че е напълно ужасен. — Може… може да съм ти дал погрешен ключ… заради тази… тази светлина…

— Дай ми правилния ключ и ми кажи всичко, което трябва да знам, иначе ще заповядам на кучето да се върне и да те убие — закани се Елена и в този момент наистина го мислеше.

— Е-ето. — Този път ключът не приличаше на обикновен ключ. Беше кръгъл, леко издут, с отвор в средата. Като поничка, предназначена за някой полицай, подсказа вътрешният й глас и Елена се засмя истерично.

Млъквай, заповяда му тя.

— Сейдж!

— Madame?

— Вижда ли Талон този, когото държа за косата? — Надигна се на пръсти и хвана кичур от косата на вампира.

— Но разбира ce, madame!

— А може ли да го запомни? Ако не намеря Стефан, искам птицата да го покаже на Сейбър, за да може кучето да го проследи.

— Ъ… а… разбрах, Madame!

Една ръка, с капеща от китката й кръв, повдигна високо сокола и в същото време откъм покрива се разнесе силен трясък.

Сега вампирът хлипаше почти неудържимо.

— Завий н-надясно и след това пак н-надясно. Пъхни к-ключа в прореза на в-височината на главата, за да влезеш в коридора. Там м-може да има пазач. Но… ако… ако нямаш ключ за килията, която ти трябва… съжалявам, но…

— Имам! Имам ключ за килията и зная какво да правя след това! Благодаря ти, благодаря ти, че беше толкова мил и полезен.

Елена пусна косата на вампира.

„Сейдж! Деймън! Бони! Оглеждайте се надясно за заключен коридор. Внимавайте да не го подминете. Сейдж, придържай Бони и заповядай на Сейбър да лае като побеснял. Бони, следвай Мередит и вървете пред момчетата. Коридорът води към Стефан!“

Елена не знаеше доколко приятелите й чуха това съобщение, изпратено и на глас, и телепатично. Но отпред чу звук, който на нея й звучеше като ангелски хор.

Сейбър лаеше лудо.

Елена никога не би могла да се спре сама. Озова се сред бушуваща река от хора, която я понесе право покрай бариерата от четирима души, един сокол и побесняло наглед куче.

Но преди да изчезне във водовъртежа от тела, осем ръце се протегнаха към нея — и озъбената, лаеща муцуна подскочи пред момичето, за да раздели тълпата. Продължи да се носи: удряха я, бутаха, люшкаха, сграбчваха я и тя сграбчваше, докато накрая я изтикаха по целия път до правилната стена.

Но Сейдж се взря отчаяно в стената.

— Madame, той ви е излъгал! Тук няма ключалка.

Гърлото й пресъхна. Елена понечи да изкрещи:

— Сейбър! Върни се и намери вампира.

Но тогава точно под нея прозвуча гласът на Бони.

— Разбира се, че има, но е кръгла.

И Елена си спомни.

По-малки пазачи. Като тролове или маймуни. Високи колкото Бони.

— Бони, вземи това! Пъхни го в отвора. Внимателно! Това е единственият ключ, който имаме.

Сейдж тутакси заповяда на Сейбър да застане и да лае в тунела пред Бони, за да не я бутат паникьосаните демони и вампири.

Внимателно, тържествено Бони взе големия ключ, огледа го, наклони глава, повъртя го в ръце — и го постави върху стената.

— Нищо не става!

— Опитай се да го завъртиш или да го бутнеш…

Щрак.

Вратата бавно се отвори.

Елена и групичката й направо изпопадаха в коридора, а Сейбър стоеше между тях и тълпата от тропащи, лаещи, зъбещи се и подскачащи вампири и демони.

Елена лежеше на пода, преплела крака с незнайно кой, сключила ръка около пръстена си.

Очите на лисицата блестяха право напред и леко надясно.

Озаряваха с блясъка си килията отпред.

41

— Стефан! — извика Елена. Знаеше, че звучи като полудяла.

Нямаше отговор.

Тя тичаше. Следваше светлината.

— Стефан! Стефан!

Празна килия.

Пожълтяла мумия.

Пирамида от прах.

Някак си подсъзнателно, но наистина очакваше да се сблъска с едно от тези неща. И всяко от тях би я накарало веднага да хукне, за да се бие с Блудуед, макар с голи ръце.

Вместо това, когато девойката стигна до килията отдясно, завари млад мъж, с лице, лишено от надежда. Той повдигна тънката си като пръчка ръка в немощен жест на пълно отхвърляне.

— Те ми казаха истината. Пренесли са те тук уж да помогнеш на затворника. Но вече няма да се поддам на сънища.