Сенчести души (Книга шеста)

— Нужна е доста работа, за да стане като мен, Мат. — Внезапно Каролайн изостави флиртаджийския тон.

— Обзалагам се — промърмори Мат и додаде: — Ти нарани семейството ми и ще съжаляваш повече, отколкото можеш да си представиш.

— О, Мат! Я се стегни! Никой никого няма да нарани.

Мат отвори бавно двете си ръце и погледна към това, което стискаше между тях. Старият револвер на Мередит, зареден с куршуми, благословени от Обаасан.

— Кое е бащиното име на Елена? — попита тихо, макар че от задния двор на госпожа Флауърс се разнасяше танцова музика.

— Мат, за какво говориш? Да не би да правиш родословно дърво?

— Зададох ти най-обикновен въпрос, Каро. Двете с Елена сте приятелки почти от пеленачета, нали? Така че кое е бащиното й име?

Дочу се някакво шумолене. Когато най-после Каролайн отговори, той съвсем ясно чу как някой й подсказва шепнешком, малко преди да изрече думите, както толкова отдавна бе чул и Стефан.

— Ако искаш само да си играеш игрички, Матю Хъникът, тогава ще си намеря някой друг, с когото да разговарям.

Мат чу как Каролайн се отдалечи с гневно сумтене.

Но самият той бе обзет от въодушевление. Беше си устроил истинско пиршество — изяде цял пакет бисквити и изпи половин чаша от домашно приготвения ябълков сок на госпожа Флауърс. Не знаеха кога можеше да им се наложи да останат заключени тук за по-дълго време с малкото продукти, с които разполагаха. Затова, когато излизаше от бункера, Мат се запасяваше с всичко, което би им било от полза. Запалка за барбекю и флакон с лак за коса, за да запалят огъня. Бурканчета с вкусните консерви на госпожа Флауърс. Пръстени с лапис лазули, в случай че стане най-лошото и те се превърнат във вампири.

На дивана госпожа Флауърс се обърна в съня си.

— Кой беше, Мат, скъпи? — попита тя.

— Никой, госпожо Флауърс. Най-добре заспивайте.

— Разбирам — промълви госпожа Флауърс с любезния си глас на възпитана стара дама. — Е, ако този никой дойде отново, можеш да попиташ за първото име на майка й.

— Разбирам — изрече Мат, сполучливо имитирайки гласа й, и двамата се засмяха. Но на гърлото му бе заседнала буца. Освен това отдавна познаваше госпожа Форбс. И беше изплашен, дяволски изплашен, че всъщност щеше да говори с Шиничи.

В такъв случай щяха здравата да загазят.

— Загазихме! — извика Сейдж.

— Елена! — изкрещя Мередит.

— О, Господи! — изпищя Бони.

В следващия миг Елена беше отхвърлена настрани и нещо се стовари отгоре й. Като в просъница чу вик. Но беше различен от останалите. Беше задавен вик на неподправена болка, когато клюнът на Блудуед се заби глухо в нечия плът. Моята, помисли си Елена. Но не чувстваше болка.

Не… съм аз!

Над нея някой се изкашля.

— Елена, върви, моите защити… няма да издържат…

— Деймън! Няма да те оставя!

Боли…

Телепатичният шепот бе едва доловим. Елена знаеше, че Деймън не вярва, че го е чула. Но направляваше Силата си все по-бързо и по-бързо, вече не й пукаше дали някой ще я види. Беше загрижена само за тези, които обичаше и искаше да спаси.

Ще намеря начин, каза на Деймън. Ще те нося. На гръб.

Той се засмя и Елена се изпълни с надежда, че той не умира. Сега й се искаше да бе взела доктор Мегар заедно с тях в каретата, за да използват лечебните му сили…

… и после какво? Да го оставят на милостта на Блудуед? Той искаше да построи болница тук, в този свят. Искаше да помага на децата, които със сигурност не заслужават всички злини, които видях да ги сполетяват…

Тя пропъди нахлулите мисли. Сега не беше време за философски разсъждения за лекарите и техните задължения.

Сега трябваше да бягат.

Протегна се зад гърба си и напипа две ръце. Едната беше хлъзгава от кръв, затова тя се протегна още по-нататък. Мислено благодари на майка си за всички уроци по балет и йога, на които я бе водила, и я сграбчи за ръкава. После притисна гърба си към нея и дръпна.

За своя изненада изтегли Деймън. Опита се да го придърпа по-нататък върху гърба си, но не се получи. После дори успя да направи една олюляваща се стъпка и още една…

И тогава Сейдж вдигна и двамата и влязоха във фоайето на сградата на Ши но Ши.

— Всички излизайте! Излизайте! Блудуед е по петите ни и ще убие всеки, попаднал на пътя й! — изкрещя Елена. Това бе най-странното нещо. Нямаше намерение да крещи. Не беше формулирала думите, освен може би в най-затънтеното кътче на подсъзнанието си. Но тя ги изкрещя във фоайето, вече обхванато от суматоха, и чу вика, подет от останалите.

Ала не очакваше, че те ще побягнат не навън към улицата, а надолу към килиите. Разбира се, би трябвало да се досети, но не го бе сторила. И тогава осъзна, че тя, Сейдж и Деймън се спускат надолу, надолу по същия път, по който бяха минали снощи…

Но това ли наистина беше верният път? Елена притисна едната си ръка върху другата. Съдейки по лисичата светлина, трябваше да се насочат надясно.

— КАКВИ СА ТЕЗИ КИЛИИ ОТ ДЯСНАТА НИ СТРАНА? КАК ЩЕ СТИГНЕМ ТАМ? — изкрещя тя към младия вампир до нея.

— Това са изолаторът и килиите за душевноболни — изкрещя в отговор вампирът. — Не отивай натам.