Сенчести души (Книга шеста)

Сейдж не се поколеба нито за миг. С Талон, вкопчен в лявата му китка, в каретата оставаше достатъчно място за последния скок на Деймън — който не закъсня. Огромният клюн на Блудуед, пропукан и начупен, с капеща от него черна течност, удари подножието на мраморната стълба, където Деймън стоеше допреди малко.

— Посоки! — изкрещя Сейдж, но само след като конете препуснаха в галоп — нанякъде, където и да е, само да е по-далеч.

— О, моля те, не й позволявай да нарани конете! — ахна Бони.

— О, моля те, не й позволявай да пробие този покрив, все едно е от картон! — присъедини се Мередит, която запазваше сарказма си дори и когато животът й бе застрашен.

— Сега накъде, s’il vous plaît37? — изрева Сейдж.

— Към затвора, разбира се — задъхано отвърна Елена. Имаше чувството, сякаш цяла вечност не си бе поемала достатъчно въздух.

— Затворът? — Деймън изглеждаше разсеян. — Да! Затворът! Сейдж, какво е това? — попита в следващия миг, когато извади нещо, приличащо на калъфка за възглавница, пълна с билярдни топки.

— Плячка. Голяма печалба. Трофеи. Аванта! — Докато конете се завъртяха в новата посока, тонът на Сейдж ставаше все по-весел. — Огледай краката си!

— Още калъфки…?

— Не бях подготвен за големия улов тази нощ. Но въпреки това нещата се уредиха!

Елена вече опипваше една от калъфките. Тя, разбира се, беше пълна с прозрачни, блестящи хоши но тама. Звездни сфери. Спомени. Без…

Безполезни?

— Безценни… въпреки че, разбира се, ние не знаем какво представляват. — Гласът на Сейдж леко се промени. Елена си спомни предупреждението за „забранените сфери“. Какво, в името на жълтото слънце, биха могли да забраняват те тук?

Бони първо взе едно кълбо и го притисна към слепоочието си. Направи го бързо, със стрелкащо се движение като птичка, така че Елена не успя да я спре.

— Какво е това? — ахна Елена, опитвайки се да издърпа кълбото от ръката й.

— Това е… поезия. Поезия, която не разбирам — отвърна Бони троснато.

Мередит също бе взела едно искрящо кълбо. Елена се протегна към нея, но отново закъсня.

Мередит за миг остана като в транс, сетне се намръщи и остави сферата.

— Какво? — настоя Елена.

Приятелката й поклати глава. Лицето й бе добило изражение на деликатна погнуса.

— Какво? — почти изкрещя Елена. Мередит остави звездната сфера в краката й и Елена я взе. Притисна я към слепоочието си и тутакси се оказа облечена в черна кожа от главата до петите. Пред нея се извисяваха двама груби, набити мъже, но без много мускули по тях. Можеше добре да вижда цялото им телосложение, защото бяха чисто голи, с изключение на дрипите, които носеха подобни скитници. Но не бяха скитници — изглеждаха добре охранени и тлъсти.

— Ние прегрешихме — заговори единият с престорено раболепен тон. — Прости ни, о, господарю!

Елена вдигна ръка, за да свали сферата от слепоочието си (те се прилепваха с лекота, ако малко ги натиснеш) и каза:

— Защо не използват пространството за нещо друго?

Нещо друго изведнъж се появи около нея. Момиче, облечено бедно, но не в дрехи от зебло. Изглеждаше ужасено. Елена се запита дали някой не я контролираше.

Момичето беше Елена.

Молятенемупозволявайдаседобередоменмолятенемупозволявайдаседобередомен…

Да не позволя на какво да се добере до теб? — попита Елена, но беше все едно да гледа герой от филм или роман, докато влиза в самотна къща сред грохота на вилнееща буря, а музиката ставаше все по-зловеща. Елена, която вървеше, скована от страх, не можеше да чуе Елена, която задаваше практични въпроси.

Не мисля, че искам да разбера как ще свърши всичко това, реши тя. Върна звездната сфера обратно в краката на Мередит.

— Имаме ли три торби?

— Да, господарке, да, господарке; три пълни торби.

О! Нещата май не вървяха на добре. Елена отвори отново уста, когато Деймън тихо добави:

— И още една празна торба.

— Наистина ли имаме? Тогава нека се опитаме да разделим тези сфери. Всички забранени — в една торба. Странните неща, като поезията, която харесва Бони — в друга торба. Всички новини от Стефан — или от нас — в трета. Хубавите неща, като летните дни — в четвърта — предложи Елена.

— Мисля, че си прекалено оптимистична — намеси се Сейдж. — Да очакваш толкова скоро да намерим кълбо, свързано със Стефан…

— Млъкнете всички! — извика Бони ядосано. — Та нали тъкмо Шиничи и Деймън са причината Стефан да се озове в тази ситуация.

Сейдж се вцепени, сякаш го беше поразил гръм от ясно небе, сетне се ухили.

— Все едно дърпаме дявола за опашката — промърмори. Елена му се усмихна и стисна ръката му, преди да вземе друга сфера.

— Тази ми прилича на позволена. Не я разбирам. Сигурно я е взел някой роб, защото виждам и двамата. — Елена усети как лицевите й мускули се сковаха от омраза — дори и да беше нещо като сън — при вида на Шиничи, китсунето, което беше причинило толкова много злини. Косата му беше черна, с изключение на неравните червени краища, които приличаха на потопени в гореща червена лава.