Сенчести души (Книга шеста)

В сърцето на Елена надеждата възкръсна като Феникс от пепелта и тя мислено се понесе на пътешествие извън лабиринта на стъклената стая, където в този момент се лееше валсът от „Фауст“. Далеч от слънцето, дълбоко в сърцето на града — там се намираше Стефан. И тъкмо натам бе насочена бледозелената светлина, която се излъчваше от очите на лисиците.

Изпълнена с надежда, девойката завъртя пръстена. Светлината изчезна от двата чифта лисичи очи, но когато Елена обърна пръстена така, че втората лисица да се намира на една линия с килията на Стефан, отново се появи.

Тайни сигнали. Колко дълго би могла да притежава подобен пръстен и да не предприеме нищо, ако вече не знаеше къде се намира затворът на Стефан?

Вероятно много повече, отколкото оставаше на любимия й да живее.

Сега трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да стигне до него.

39

Елена се сля с тълпата, чувствайки се като войник. Не знаеше защо. Може би, защото мислеше за диренето, което бе успяла да приключи успешно, да остане жива и да се завърне с плячка. Навярно защото бе белязана с почетни рани. А може би, защото над нея имаше враг, който все още я преследваше.

Като се замисля за това, каза си Елена, по-добре да изведа тези цивилни по-далеч оттук. Можем да ги държим в сигурна къща — ами, по-скоро в дузина сигурни къщи и…

Какво си мислеше тя? Сигурна къща бе фраза от книгите. Тя не беше отговорна за тези хора — повечето идиоти, които стояха с потекли лиги и гледаха как я бичуват. Но въпреки това, може би все пак трябваше да ги измъкне оттук.

— Блудуед! — изкрещя театрално девойката и посочи към кръжащия силует над главата си. — Блудуед е свободна! Тя ми причини това! — Посочи към трите дълбоки рани на гърба си. — Тя ще нападне и вас!

Отначало първите гневни възклицания се отнасяха до факта, че гърбът на Елена отново бе покрит с белези, но тя не беше в настроение за спорове. В момента съществуваше само една личност, с която искаше да говори. Деймън! Деймън, аз съм! Къде си? — повика го, като държеше Бони и Мередит близо зад себе си.

Обаче телепатичният трафик беше толкова гъст, че Елена се съмняваше, че той ще я чуе.

Но накрая долови слаб отклик:

Елена?

… Да…

Елена, дръж се за мен. Мисли, че се държиш физически за мен, и аз ще изведа двама ни до различна честота.

Да се държи за един глас? Но Елена си представи, че се държи за Деймън здраво, много здраво, докато физически държеше Бони и Мередит с двете си ръце.

Сега можеш ли да ме чуваш? Този път гласът беше много по-ясен, много по-силен.

Да. Но не мога да те видя.

Но аз те виждам. Идвам към… ВНИМАВАЙ!

Твърде късно. Сетивата на Елена я предупредиха за огромната сянка, която се спусна надолу. Не би могла да отскочи достатъчно бързо, за да избегне щракащия клюн едва ли не с размерите на алигатор.

Но Деймън можеше. Изскочи отнякъде и с плавни движения на ръката подбра нея, Бони и Мередит, подскочи отново, удари се в тревата и се претърколи.

О, Господи! Деймън!

— Някой ранен ли е? — попита той на глас.

— Аз съм добре — отвърна Мередит бързо. Звучеше съвсем спокойна. — Но предполагам, че ти дължа живота си. Благодаря ти.

— Бони? — попита Елена.

Аз съм добре. Наистина.

— Добре съм. Но, Елена, гърбът ти…

За пръв път Деймън имаше възможност да обърне Елена и да види раните на гърба й.

— Аз… ли съм направил това? Но… аз мислех…

— Блудуед го направи — прекъсна го Елена остро и вдигна глава към кръжащия силует високо в тъмночервеното небе. — Тя едва ме докосна. Но ноктите й са като ножове, като стомана. Трябва да вървим, сега!

Деймън сложи двете си ръце върху раменете й.

— И да се върнем, когато всичко се успокои.

— И никога да не се връщаме! О, Господи, тя идва!

С периферното си зрение Елена видя нещо, което за миг стана голямо колкото бейзболна топка, в следващата секунда достигна размерите на волейболна и след това доби човешки размери. Всички се разпръснаха, подскачаха, търкаляха се, опитвайки се да се махнат по-далеч, с изключение на Деймън, който стискаше Елена и крещеше:

— Това е моята робиня! Ако имаш някакъв спор с нея, първо трябва да се обърнеш към мен!

— А пък аз съм Блудуед, създадена от боговете, осъдена всяка нощ да се превръщам в убийца. Първо ще убия теб, а след това ще изям нея — крадлата! — извика Блудуед с новия си хриплив глас. — Ще я погълна само на две хапки.

Деймън, трябва да ти кажа нещо!

— Аз ще се бия с теб, но моята робиня няма нищо общо с това!

— Първа хапка, ето ме, идвам!

Деймън, трябва да вървим!

Вик на животинска болка и бяс.

Деймън стоеше леко приведен с голямо парче стъкло в ръка, което държеше като меч. Големи капки кръв капеха от мястото, където той — о, Боже! — възкликна мислено Елена — той го бе забол в едно от очите на Блудуед!