Сенчести души (Книга шеста)

Сейдж се стараеше да не изостава от Сейбър. Скоро разбра, че преследването свърши. Tranquillité36! — заповяда той мислено на Сейбър. Самият той едва събра сили да прошепне думата. Никога не беше сигурен дали приятелите му, животните, притежават телепатични способности или не, но му харесваше да смята, че са телепати, независимо че се държеше така, сякаш не бяха. Tranquillité! — повтори си той.

И така, черното куче с блестящи черни очи и мъжът хукнаха безшумно по стълбите на една порутена сграда. След това, сякаш бе излязъл на приятна разходка в провинцията, Сейбър седна и погледна задъхано към Сейдж с щастлива физиономия. Отвори и затвори уста, безшумно имитирайки излайване.

Сейдж изчака младите вампири да го настигнат, преди да отвори вратата. Не почука, защото искаше да се възползва от елемента на изненадата. Със силата на ковашки чук проби с юмрук дупка във вратата и затърси ключалки, вериги и резета. Не откри нищо такова, но напипа дръжка.

Преди да отвори вратата и да пристъпи в неизвестната опасност, Сейдж се обърна към онези зад него:

— Каквото и да намерим, то принадлежи на господаря Деймън, аз съм негов надзирател и единствено благодарение на уменията на моето куче стигнахме чак дотук.

Спътниците му се съгласиха — някои с одобрително ръмжене, други с безразличие.

— По силата на това аз ще вляза пръв, каквато и опасност да ни очаква. Сейбър! СЕГА!

Те нахлуха в стаята, почти изкъртвайки вратата от пантите.

Елена неволно изкрещя. Блудуед направи това, което Деймън не бе сторил — ноктите й издраха гърба на Елена, покривайки го с кървави бразди.

Но дори след като Елена откри стъклената врата, водеща навън, тя продължаваше да усеща сплотените усилия на другите умове, които й помахаха да се задържи, да се повдигне и да поемат част от болката й.

Бони и Мередит си проправяха път към нея през огромните стъклени отломки. Крещяха на кукумявката, а Талон героично я атакуваше отгоре.

Елена не можеше да издържа повече. Трябваше да види. Трябваше да разбере дали металният предмет, който бе взела от гнездото на Блудуед, не е само някакъв непотребен боклук. Трябваше да го разбере сега.

Излъска тънкото парче метал в злощастната си яркочервена рокля и открадна един миг, за да погледне надолу. Видя как пурпурната светлина заискри върху златото и диамантите, върху двете притиснати назад малки уши и двете блестящо зелени очи от александрит.

Копие на първата половината на ключа, но от другата му, огледална част.

Краката на Елена едва не се подкосиха.

Тя държеше втората половина на лисичия ключ.

Тогава бързо вдигна свободната си ръка и пъхна пръсти в малкия джоб, умело закрепен зад диамантената огърлица. Вътре имаше малка кесия, специално ушита от лейди Улма. В нея се намираше първата половина на лисичия ключ, която Елена пъхна там, след като я показа на Сейбър и Талон. Сега, като сложи втората половина на ключа при първата, тя се стресна, като усети някакво движение в кесията. Двете части на лисичия ключ ставаха — какво, едно цяло?

Черният клюн се блъсна в стената до нея.

Без дори да се замисли, Елена се наведе и се претърколи, за да го избегне. Когато пръстите й се стрелнаха отново, за да се увери, че кесията е здраво завързана, тя с изумление напипа вътре позната форма.

Не е ключ?

Не е ключ!

Светът се завъртя лудешки около Елена. Нищо нямаше значение — нито предметът, нито собственият й живот. Близнаците китсуне ги бяха измамили, бяха направили на глупаци тъпите човеци и вампира, дръзнал да им се противопостави. Двойният лисичи ключ не съществуваше.

Въпреки това надеждата отказваше да умре. Какво обичаше да повтаря Стефан на италиански? Mai dire mai — никога не казвай никога. Макар да знаеше какъв риск поема, макар да знаеше, че е глупаво, Елена пъхна пръста си в кесията.

Нещо студено се плъзна върху пръста й и остана там.

Тя погледна надолу и за миг остана изумена от гледката. Там, върху пръста й, блестеше златен пръстен с инкрустирани диаманти. Представляваше две абстрактни лисици, извити заедно, обърнати една към друга. Всяка лисица имаше две уши, два чифта зелени очи от александрит и стърчащ нос.

И това беше всичко. Каква полза би имал Стефан от подобна дрънкулка? Тя нямаше нищо общо с двойния ключ, изобразен върху рисунките на светилищата на китсунетата.

Като ценност предметът навярно струваше милиони пъти по-малко от това, което вече бяха похарчили, за да се сдобият с него.

И тогава Елена забеляза нещо.

От очите на едната от лисиците струеше светлина. Ако не се взираше толкова отблизо или ако в момента не се намираше в Бялата валсова бална зала, където всичко се виждаше много по-ярко и наситено, можеше и да не го забележи. Ала докато въртеше ръката си, светлината струеше точно над нея. Сега сияеше от четири очи.

И лъчът бе насочен право в посоката на килията на Стефан.