Сенчести души (Книга шеста)

Конете все още са тук, както и Блудуед, прозвуча груб глас в главата й. Щеше да си поиграе с тях; щяха да страдат. Така беше по-бързо. Беше… прищявка.

Елена се протегна към ръцете му.

— Деймън! Съжалявам!

— МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК! — изрева Сейдж.

— Трябва да стигнем до Стефан — заяви Елена и сграбчи Бони с другата си ръка. — Моля те, помогни ми да го намерим. Не виждам добре пръстена. — Беше сигурна, че Мередит ще успее сама да стигне до Ши но Ши.

И тогава настана кошмар. Бони мяташе диво ръце и цялата се тресеше. Като капак ужасът отново ги връхлетя отгоре, за да се стовари почти пред тях. Сред облак прах се разхвърчаха дървени отломки и строшени каменни плочи от пътя. Елена не бе запозната с природата на всички кукумявки, но Блудуед се спусна рязко надолу към плячката си, сетне разтвори криле и ги отпусна в последния момент. Тишината бе едно от най-зловещите неща, характерни за гигантската кукумявка. Не се чуваше плясък на криле, за да ги предупреди за местонахождението й. Нещо в перата й заглушаваше звука, така че те нямаха представа кога ще ги връхлети за пореден път.

Накрая всички трябваше да пълзят колкото се може по-бързо през най-различни боклуци, като държаха парчета дърво, стъкло и всякакви остри предмети над главите си, докато Блудуед ги атакуваше.

И през цялото време Елена се опитваше да използва Силата си. Не беше същата Сила, с която бе свикнала досега, но усещаше името й да се оформя върху устните й. Това, което не можеше да усети, не можеше да намери, беше връзката между думите и Силата.

Аз съм една безполезна героиня, помисли си девойката. Наистина съм жалка. Трябваше да дадат тези Сили на някой друг, който вече знае как да ги контролира. О, не, трябваше да ги дадат на някой заедно с указанията как да ги използва. Или — не…

— Елена! — Право към нея летеше някакъв боклук, но тя някак си съумя да отскочи наляво и да го избегне. В следващия миг беше на земята и гледаше към Деймън, който я закриляше с тялото си.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Хайде!

— Съжалявам — отрони девойката и вдигна дясната си ръка с пръстена, за да го вземе той.

После се сви, едва сдържайки напиращите в очите й сълзи. Точно над главата си чу крилете на Блудуед.

40

Мат и госпожа Флауърс бяха в бункера — допълнителната постройка на гърба на къщата, изградена от чичото на госпожа Флауърс, където той се е занимавал с дърводелство и другите си хобита. Помещението беше още по-запуснато от останалата къща, тъй като госпожа Флауърс го използваше за склад на разни вещи, които не знаеше къде другаде да сложи — като сгъваемото легло на братовчеда Джо и стария изтърбушен диван, който вече не пасваше на сегашните мебели.

Сега, през нощта, там беше тяхното царство. Нито едно дете или възрастен от Фелс Чърч никога не е бил канен вътре. Всъщност, с изключение на госпожа Флауърс, Стефан — който й бе помогнал да премести тежката мебел тук — и сега Мат, никой друг не бе стъпвал вътре, поне доколкото си спомняше самата собственичка.

Мат разчиташе на това. Той бавно, но внимателно бе изчел материалите от проучването на Мередит, а един конкретен откъс от тях означаваше много за него и госпожа Флауърс. Този откъс бе причината двамата да спят спокойно през нощта, когато се разнасяха гласовете.

Смята се, че китсунетата са нещо като братовчеди на западните вампири. Прелъстяват мъже (тъй като лисичите духове добиват женски форми) и се хранят директно от тяхното чи или жизнената енергия, без да пият кръв. Подчиняват се на правила, подобни на тези на вампирите. Например, не могат да влизат в човешки дом без покана…

И, о, гласовете…

Сега Мат беше изключително доволен, че бе последвал съвета на Бони и Мередит и преди да се прибере у дома, първо бе отишъл при госпожа Флауърс. Момичетата го бяха убедили, че само ще застраши родителите си, ако се изправи срещу тълпата, която искаше да го линчува, готова да го убие заради предполагаемото изнасилване на Каролайн. Изглежда Каролайн почти веднага бе разбрала, че той е в пансиона, но не бе довела преследвачите със себе си. Мат смяташе, че не го е направила, защото е решила, че би било безполезно.

Нямаше представа какво би могло да се случи, ако гласовете принадлежаха на някогашните му приятели, поканени в къщата му, докато си е бил у дома.

Тази нощ…

— Хайде, Мат — прозвуча гласът на Каролайн, ленив, бавен и съблазнително мъркащ. Звучеше, сякаш е легнала на пода и говори в процепа под вратата. — Не бъди такъв досадник. Знаеш, че рано или късно ще се наложи да излезеш.

— Позволи ми да говоря с майка си.

— Не мога, Мат. Казах ти и преди, че в момента тя се обучава.

— За да бъде като теб?